Мат запълзя в тунела след Гриър, за да освободи място за Уошбърн. Не след дълго се промъкваха през ледената шахта, водени от Гриър. Брат този път бе поел ариергарда.
Никой не говореше. Планът им бе прост — да продължават нагоре, да открият слабо място в отбраната на руснаците и да се опитат да си пробият път до изхода на станцията „Полярен страж“ бе оставил маяк ПЕТ. Брат знаеше място то, където го бяха скрили. Надяваха се да стигнат до него и ръчно да изпратят зов за помощ, след което да си потърсят убежище някъде сред ледените върхове и пещери на повърхността. Може би под прикритието на бурята щяха да успеят да си играят достатъчно дълго на котка и мишка с руснаците, докато дойде помощ.
А междувременно играеха и ролята на примамка за противника и отвличаха вниманието му от цивилните, които все още се криеха някъде в станцията.
Стигнаха поредното сервизно помещение някъде между първо и второ ниво. Този път влязоха по-предпазливо. Руснаците несъмнено очакваха да се опитат да излязат навън и претърсваха горните нива.
Гриър влезе пръв и освети с фенерчето си пода, търсейки пресни отпечатъци. После вдигна палци.
Мат изпълзя след него и изправи гърба си с облекчение.
В този миг станцията се разтресе. Разнесе се приглушен, но силен взрив. Мат приклекна. Последваха отделни изстрели, подобни на гърмящи конфети.
— Какво става, по дяволите? — тихо промърмори той.
Във въздуха, разтресени от експлозията, танцуваха ледени кристали. Изгледа останалите, докато се изкачваха в стаичката. Усмихваха се. Както и Гриър.
— Добре де, посветете и мен — каза Мат и се изправи отново.
Гриър посочи с палец през рамото си.
— Май руснаците най-сетне са намерили мъртвите си другари.
— Заложихме експлозиви в оръжейната, преди да се махнем — добави Уошбърн със студена и едновременно доволна усмивка. — Решихме, че щом намерят телата, ще проверят първо там.
— Отплата за Пърлсън и всички останали — завърши Брат и се натъжи. — А и бъркотията долу ще ги забави и ще ги накара да действат по-предпазливо. Вече знаят, че сме въоръжени.
Мат кимна, все още потресен. Толкова много кръвопролития! Треперливо пое дъх. За стотен път откакто напуснаха оръжейната се замисли за участта на Джени и баща и. Безпокойството за тях притъпяваше цялото му съчувствие за загиналите тук. Трябваше да продължи. Нямаше да позволи на никого да застане между него и Джени. Тази решителност едновременно го плашеше и стопляше. През изминалите три дни бе позволил мъката и старата болка да издигнат стена помежду им. Сега тези чувства изглеждаха толкова незначителни, колкото и студеният въздух, който дишаше.
Продължиха нагоре. След още две стълби и пълзене в шахти до тях достигнаха приглушени гласове и викове. Продължиха в тази посока предпазливо и безшумно, като общуваха помежду си само със знаци. Изгасиха фенерчетата.
Брат пръв достигна решетката и надзърна навън. След един дълъг миг се премести от едната страна на решетката, обърна се, посочи Мат и му направи знак да се приближи.
Затаил дъх, Мат изпълзя дотам и погледна навън. Решетката излизаше към кухнята на станцията. Редица от печки и фурни запълваше едната стена, а по-голямата част от свободното пространство бе заета от маси и лавици. Двойна врата водеше към централното помещение.
Един руски войник с фенерче в ръка държеше една от вратите отворена. Бе обърнат с гръб към тях и разговаряше със свой колега.
В полутъмното помещение зад тях играеха светлините, на други фенерчета. Мъже тичаха нагоре-надолу по централната стълба и си крещяха един на друг. Потънал в кръв войник тежко изкачи стъпалата. На ръкава на канадката му имаше червен кръст. Извика нещо и още войници го последваха надолу.
Накрая двамата в кухнята се махнаха и вратата се затвори след тях. През квадратното прозорче продължаваха да се виждат движещи се светлини на фенерчета.
Мат се обърна към Брат.
Командирът им се плъзна до него и зашепна в ухото му:
— Можеш ли пак да се направиш на руснак?
— Какво искаш да кажеш? — но Мат знаеше отговора още Докато питаше. Все още бе облечен в отмъкнатата бяла канадка.
— Имаме съвсем малко време, докато е тъмно. Всички са здравата раздрусани. Ако си нахлупиш качулката, ще можеш да минеш сред тях, без да те разпознаят.
— И какво трябва да правя? Брат посочи затворените врати.
— Да бъдеш нашите очи.
Мат слушаше набързо скалъпения план. Сърцето му бясно биеше в гърдите, но въпреки това осъзна, че кима.
— При сегашната суматоха с гърмящия капан долу може и да нямаме по-добър шанс — завърши Брат.
— Да действаме — съгласи се Мат.
Уошбърн вече бе вкарала в действие многофункционалните си куки и сваляше решетката. Когато отворът беше свободен, Брат докосна Мат по ръката.