Миниракети!
17:22
Мат тичаше през леда, приведен ниско, а куршумите се забиваха и рикошираха в леда около него. Гневът му даваше сили да изтича около преобърнатите и разнебитени машини, търсейки каквото и да било скривалище, но редицата от руснаци неотклонно напредваше зад него.
Пред него беше дупката в центъра на паркинга. Трябваше да я заобиколи, което му струваше загуба на време, но поне издигащата се от дупката пара и дим донякъде го прикриваха.
Насочи се към наветрената страна, където мъглата бе най-гъста. Но накъде щеше да продължи след това? Не можеше дълго да се крие в дима. Трябваше да се отскубне от руснаците.
Движение привлече погледа му към откритото ледено поле. Видя синьо платно, носещо се над снега. Преследваха го два мотора на въздушна възглавница. Изведнъж до лодка-та избухна силна експлозия и вдигна високо във въздуха лед и вода. Спаси се само благодарение на рязкото извиване в последния миг, но отгоре и паднаха парчета лед. Моторите наближиха загубилата скорост лодка.
Куршум се заби в леда до петата на Мат и му припомни собствения му проблем. Още куршуми засвириха около него. Но погледът му отново бе привлечен от нещо друго.
Може би…
Опита се да прецени разстоянието, след което просто тегли една ругатня. Предпочиташе да умре при опит да се спаси, вместо да бъде застрелян в главата.
Рязко смени посоката и спринтира право към мястото, където беше ударила ракетата. Нарочно остана изправен, давайки възможност на руснаците да го видят ясно. Куршумите засвистяха отново, този път още по-близко.
Мат стигна ръба на дупката и се метна в нея, разперил широко ръце.
Във водата се носеха парчета разбит лед. Студът моментално го преряза и го сграбчи, по-скоро изгарящ, отколкото смразяващ. Едва преодоля инстинкта на тялото си да се свие на кълбо. Белите му дробове крещяха за глътка въздух.
Подчиняването на тези рефлекси означаваше смърт.
Вместо това напрегна всичките си мускули и заповяда на краката си да се раздвижат, на ръцете си да загребат надолу под ръба на леда. Напрежението му помогна, както и тройно подплатената канадка. Заплува в тъмния океан.
Водата беше като мастило, но той се съсредоточи към Целта, която бе зърнал от повърхността. На около шестдесет метра от него лъч приглушена дневна светлина се забиваше в океанските дълбини.
Това беше изкуственото езеро, в което по-рано бе изплавала руската подводница. Заплува натам, като се придържаше непосредствено под леда. Напрягаше всичките си сили, за да се противопостави на студа и тежестта на дрехите. Трябваше да се справи.
Руснаците щяха да си помислят, че е мъртъв след самоубийствения скок, и щяха да се откажат от преследването При първа възможност щеше да излезе от полинята и да открие някоя ледена пещера сред хребетите. Във вътрешния джоб на откраднатата канадка имаше пакет руски цигари и запалка. Щеше да намери някакъв начин да запали огън и да остане на топло, докато руснаците си тръгнат.
Планът му не бе от най-добрите… всъщност имаше прекалено много недостатъци, за да го смята за план. Но въпреки това бе за предпочитане пред възможността да бъдеш застрелян в гръб.
Мат се напрягаше и плуваше с всички сили към светлината. „Още мъничко…“
Но кладенецът от спасителна светлина като че ли изобщо не се приближаваше. Риташе с крака и гребеше, оттласквайки се от някой леден блок, за да увеличи скоростта си към откритата вода.
Дробовете го боляха, а пред очите му започнаха да се въртят светлинки. Вътрешностите му се свиваха от студа.
„Може би все пак това не беше най-добрата идея…“
Мат не позволи паниката да го овладее. Като зелена барета бе обучен на какво ли не, във всички възможни условия. Просто продължи да рита с крака и да загребва с ръце. Щом сърцето му биеше, значи бе жив.
Но дълбоко у него се надигна още по-голям ужас.
„Тайлър умря по този начин… удави се под леда.“
Отхвърли мисълта и продължи решително напред към светлината. Но страхът и чувството за вина останаха.
„Какъвто бащата, такъв и синът.“
Дробовете му конвулсивно се свиха и от устата му излязоха малко мехурчета. Светлината стана по-приглушена.
„Може би го заслужавам… Аз допуснах смъртта на Тайлър.“
Но част от него отказа да повярва. Краката му продължиха да се движат. Със зъби и нокти продължаваше напред към светлината. Вече изглеждаше по-близо. За безброен път се бореше за избавлението си — както сега, така и в миналото. Нямаше да умре. Нямаше да позволи на чувството за вина да го убие. Вече не. Не и както бе правило бавно и постепенно през последните три години.