Ревът на двигателя на оцелелия хеликоптер ехтеше над замръзналия терен, докато машината направи кръг, за да кацне до лодката. Аманда бе заета да я закрепи на място, да свали платното и да намери резервните дървени подложки, с които да застопори плъзгачите. Озърна се през рамо, когато „Сикорски Сийхоук“ прелетя през нестихващия вятър и се спусна върху леда.
Крейг тръгна към хеликоптера, като се привеждаше срещу вятъра от витлата. Държеше микрофона си под брадичката — разговаряше с командира на „Делта Форс“ вътре в машината.
Откъм бараките се появиха група войници в бели екипи и с оръжия в ръце, но не вдигнати за стрелба. Руснаците се намираха съвсем близко и не трябваше да се поемат никакви рискове.
Един от тях приближи към двете жени.
— Госпожи, ако ме последвате, ще ви заведа при останалите. Руснаците бяха заложили запалителни заряди из цялата база. Не знаем дали някои от тях не са капани.
Джени кимна. Радваше се да го последва, но се страхуваше да научи за участта на баща си. Какво ли бе станало с него?
Тръгнаха между постройките. Снеговалежът бе спрял, но вятърът продължаваше яростно да се нахвърля върху бараките. Джени едва не се свлече на земята от притеснение, когато наближиха. Още докато вървяха, разбра накъде ги водят — в същата барака, от която бяха избягали с Ковалски.
Мисълта отново напълни очите и със сълзи. Смяташе, че е приключила с плача още докато пътуваха с лодката насам — от облекчение, но и от скръб. Ковалски бе изчезнал. Том по всяка вероятност бе мъртъв. Бейн също. Както и Мат…
Вече ги нямаше.
Ускори крачка, когато пазачът отвори вратата на постройката. Джени влезе първа, следвана от Аманда. Войникът ги поведе към двойната врата към основното помещение.
Джени забеляза, че на входа стоят двама въоръжени войници.
— За вашата безопасност — обясни водачът им. — Опитваме се да задържим всички на едно място, докато се уверим, че базата е в безопасност. А и докато руснаците са само на петдесет километра оттук, никое друго място не е безопасно.
Джени не възнамеряваше да се съпротивлява на този малък арест с предохранителна цел. Особено след всичко, през което бе минала.
Топлината на помещението я удари като мокро одеяло в лицето. Жегата се дължеше както на двата калорифера, така и на множеството тела. Бързо затърси с поглед сред хората.
Незабавно забеляза Сюел. Седеше най-отпред. Половината му лице бе превързано с бинт. Пристъпи към нея и я зяпна със здравото си око.
— Просто не можеш да стоиш настрана, така ли?
— Какво се е случило? — тя огледа разбитата му физиономия.
— Заповяда ми да защитавам баща ти — сви рамене той. — А аз приемам заповедите сериозно.
Тълпата се раздели, за да стори път на позната фигура с уморени очи, но невредим. Хвърли се в обятията му. — Папа!
— Джен… скъпа — прегърна я силно той.
Не можеше да каже нищо повече. Нещо в нея се пречупи Започна да хлипа. Не просто плач, а вълни от болка и задавени въздишки. Не можеше да се контролира, чувствата и се издигаха сякаш от дъното на душата и. Болеше я. Беше оцеляла. А толкова много други не успяха.
— Мат — успя да изхлипа тя.
Прегръдката стана още по-силна.
Продължи да плаче, докато баща и я отвеждаше назад към леглото и я настани до себе си. Не се опитваше да я утеши с думи. Сега тя просто се нуждаеше от някого, когото да прегърне, и да бъде прегърната.
Баща и нежно я залюля.
След известно време започна да идва на себе си, сломена и с притъпени сетива. Бавно вдигна глава. Около тях седяха Крейг, Аманда, Сюел и някакъв мъж в бойна униформа, с каска под мишница. Косата му бе черна, къса, пригладена назад. Беше в средата на тридесетте, но личеше, че са били трудни. Имаше ужасен белег, който започваше от ухото му и стигаше до гръкляна. Разтриваше го с пръст, докато се на-веждаше до Крейг и изучаваше нещо на масата, която бяха придърпали.
— Не виждам какво значение има това — каза военният. — Трябва да атакуваме още сега, преди руснаците да са се окопали още по-здраво.
Джени се измъкна от обятията на баща си, заинтересувана от дискусията. Потупа го по ръката.
— Джен?
— По-добре съм. — Поне засега, добави мислено тя. Стана и приближи до групата. Баща и я последва.
Крейг вдигна поглед към нея.
— Добре ли си?
— Доколкото може да се очаква.
Той отново насочи вниманието си към дискусията.
— Това са дневниците, които трябваше да открия. Но са кодирани. Не мога да намеря никакъв начин да ги дешифрирам.