Виктор сбърчи чело.
— Какво… какво каза?
Мъжът се върна в стаята. Наведе се към момчето, като леко се поклони.
— Кинаувит?
Детето грейна, поизправи се и се обърна към Пайк.
— Макивик… Маки!
Мъжът погледна към Виктор.
— Попитах го как се казва. Макивик, но галено го наричат Маки.
Виктор отметна кичур коса от лицето си.
— Маки — повтори името той. Хареса му. Подхождаше на момчето.
Детето се протегна и дръпна кичур от косата му.
— Нанук — каза то и се изкиска.
— Полярна мечка — преведе пленникът. — Заради цвета на косата ви.
— Същата като на баща ми — каза Виктор. Пайк зяпна.
— Смята ви за баща ви? Виктор кимна.
— Не мисля, че има представа колко време е изминало. Маки, който вече си имаше слушатели, бъбреше сънено и търкаше очите си. Пайк се намръщи.
— Какво каза? — попита го Виктор.
— Предполагал, че още спите.
— Да спя ли?
Двамата впериха погледи един в друг, осъзнали едновременно за какво става дума.
Нима бе възможно?
Погледът на Виктор се стрелна към коридора със замразените камери.
— Нет. Това е невъзможно! — Гласът му трепна — нещо, което никога не му се бе случвало. — П-попитай го. Къде?
Пайк го погледна безмълвно, очевидно разбра какво иска да знае и се обърна към детето.
— Маки — започна той, — нау таима?
Размяната на реплики продължи и завърши с това, че детето слезе от скута на Виктор.
— Квянамиик — прошепна му Пайк и повтори на английски: — Благодаря ти!
Виктор се изправи.
— Знае ли къде би могъл да бъде баща ми? Вместо отговор Маки махна с ръка.
— Малинга! Пайк преведе:
— Последвайте ме…
19:18
Дрейфаща станция „Омега“
Аманда седеше до масата, докато преводът на дневниците продължаваше. Джени четеше инуитските символи, като говореше бавно, за да може Крейг да превежда от руски.
Прегледаха набързо първия том. В него се описваше историята на основаването на полярната станция, която започваше още от прочутата трагедия на „Джинет“ от 1879 г.
Американската парна фрегата „Джинет“ под командването на капитан Джордж У. Делонг била изпратена да открие нов път между Русия и Съединените щати, но попаднала в плен на ледовете и замръзнала на място. Параходът останал скован в леда в продължение на две зими, докато не бил разрушен през 1881 г. Оцелелите от екипажа избягали с три спасителни лодки, които носили по леда, докато не се добрали до открита вода. Само две от лодките обаче стигнали до Сибир.
Съдбата на третата била изгубена за историята, но очевидно не и за руснаците.
— Събота, първи октомври, лето господне 1881 — преведоха Джени и Крейг цитирания откъс от дневник. — Ние сме благословени. Молбите ни бяха чути. След бурната нощ в която вълните подмятаха лодката ни, денят настъпи ярък и тих. В далечината се появи остров. Не земя. Бог не е толкова милостив към моряците. Беше айсберг, надупчен от пещери, но временно се спасихме от бурите и морето. Затърсихме място къде да се скрием и открихме телата на някакви странни морски зверове, замръзнали в леда. Тъй като умирахме от глад, всякакво месо би било посрещнато с благодарност, а това се оказа особено вкусно. Беше сладко. Благословен да си, Господи!
Джени огледа стаята. Всички вътре вече знаеха що за „зверове“ са били открити на ледения остров. Грендели. Дори споменаването, че месото им било забележително сладко, съвпадаше със сравнението на доктор Огден между физиологията на гренделите и на арктическата дървесна жаба. Както при жабите, в клетките им е имало глюкоза, или захар, които са ги предпазили от разрушаване. Джени и Крейг продължиха:
— Втори октомври… вече сме само трима. Не зная какви грехове сме извършили, но те ни се върнаха стократно. През нощта мъртвите се събудиха и ни нападнаха, докато спяхме. Създанията, които бяха наш обяд, ни ядоха на вечеря. Ние тримата успяхме да се доберем до лодката и да избягаме. Те продължиха да ни преследват. Само едно щастливо попадение с харпун ни спаси. Влачихме тялото зад лодката, докато не се убедихме напълно, че е мъртво, след което отсякохме главата му като трофей. Като доказателство за гнева Господен, което да покажем на света.
Последното решение не се оказало мъдър избор. Три дни по-късно оцелелите достигнали суша при някакво крайбрежно село в Сибир заедно с наградата си и разказали за преживелиците си. Но местните жители били много суеверни. Страхували се, че донасянето на главата на чудовището в селото им ще привлече към него други зверове. Тримата моряци били убити, а главата на чудовището била поръсена със све-тена вода от местния свещеник и погребана под селската черква.