Дори е умрял с надежда за бъдещето. И тази надежда в момента лежи ей там. — Мат посочи Маки. — Децата на света.
Нямате право да им го отнемете.
Петков се загледа към момчето. Маки лежеше в прегръдките на Уошбърн, притиснал глава в шията и. Тя тихичко му пееше.
— Чудесно момче — съгласи се Петков. Погледът му се премести към Мат. — Ще ви дам координатите, но подводницата никога няма да стигне навреме дотам.
— Прав е — каза Джени и пристъпи отново до решетката, след като скри предавателя в якето си. — Свързах се с „Полярен страж“. Пери не вярва, че ще успее да стигне и до един от усилвателите, да не говорим за два. Но въпреки това се отдалечава с пълна скорост. Трябват му точните координати.
Мат извъртя очи. Беше готов да даде и дясната си ръка поне за един оптимист в проклетата група. Протегна ръка за радиото.
— Дай го насам.
Джени провря уоки-токито през решетката. Мат натисна копчето и задържа радиото пред устата на Петков. Ръцете на адмирала все още бяха завързани на гърба му.
— Кажете им ги.
Преди да успее да изрече и дума, при входа се чу шумно тупване. Очите на всички се насочиха натам. Единият от пазачите лежеше на пода. От лявото му око стърчеше дръжка на кама. Другият падна по гръб, някой бе скочил отгоре му. Опитът му да извика за помощ бе прекъснат от дълъг нож, прерязал гръкляна му. Кръвта запръска по пода.
Войникът още хриптеше, давейки се в собствената си кръв, когато нападателят му стана. На ръст бе същинска горила.
Джени се втурна към вратата на клетката.
— Ковалски!
Мъжът изтри кръвта от месестите си ръце в якето си.
— Трябва да спрем да се срещаме все по този начин.
— Как… мислех, че… ракетата? Той бързо претърси пазача.
— Взривът ме изхвърли върху купчината сняг. Зарових се в него, когато видях какво става. След това намерих друга вентилационна шахта. На майната си.
— Как успя?
Ковалски посочи с палец към вратата.
— С малко помощ от приятели.
В помещението влезе втори човек с превързана глава и пушка в ръката. Остана на позиция при вратата.
— Том! — възкликна Джени. Очевидно познаваше и двамата.
Но приятелят и не бе сам. Нещо рошаво с ярки очи и изплезен език мина покрай коляното му и скочи в помещението.
— Господи! — възкликна Мат и се отпусна на коляно. — Бейн!
Думите заседнаха в гърлото му. Кучето скочи при вратата на клетката и напъха нос между пръчките, опитвайки се да се промуши между тях, като скимтеше и неспокойно пристъпваше от нетърпение.
— Намерихме го при ледените върхове — обясни бързо Ковалски, докато отключваше вратите на клетките. — Или по-скоро, той ни намери. Руснаците оставиха Том като парче мъртво месо на леда, но той бе само зашеметен. Измъкнах го.
— Значи оцеляхте! — Джени все още не можеше да повярва на очите си.
Ковалски се изправи.
— Не и благодарение на вас, приятели… Избягахте и ни оставихте като мъртъвци. Следващия път проверявайте шибания пулс, за Бога.
Веднага щом вратата на клетката му се отвори, Мат се измъкна навън и забърза. Времето бе срещу тях. Извади камата от трупа и освободи ръцете на адмирала, след което претърси стражите за други оръжия и взе всичко, което можеше да свърши някаква работа. Раздаде оръжия и на останалите.
— Най-добре да си размърдаме задниците.
— Оттук — каза Том и всички се втурнаха по извития външен коридор към същата сервизна шахта, през която Мат и останалите бяха избягали преди часове.
Докато се вмъкваха един по един, в другия край на нивото настъпи суматоха. Разнесоха се викове. Мат спря и заслуша, давайки знак на групата на биолозите да влезе в тунела. Беше Крейг. Сигурно бе разбрал, че отменящият код е уловка. Мат не искаше да попада пред очите му, когато открие че са избягали.
Вмъкна се в шахтата, следван от Бейн и Джени. Ковалски ги поведе към сервизните шахти.
— Криехме се като плъхове в стените още откакто започна атаката. Том познава станцията като дланта си. Просто чакахме удобен момент да ви измъкнем.
— Къде е тази вентилационна шахта? — попита Уошбърн, докато групата се изсипваше в едно от сервизните помещения. Маки все още бе в ръцете и. Момчето мълчеше и се оглеждаше с ококорени очи.
— На около осемстотин метра оттук — отвърна Том. — Но тук долу сме в по-голяма безопасност.
Мат се обърна към адмирала.
— Какъв е периметърът на поражение на бомбата? Ковалски се обърна към тях с див поглед.
— Бомба ли? Каква бомба? Петков сякаш не го чу.
— Опасността идва не толкова от самия взрив, колкото от ударната вълна. Ще разбие целия остров и ледовете на километри. Няма начин да се спасим.