И тогава подводницата удари повърхността.
31:23
Над леда…
Луната бе пълна като ярка монета и пробиваше буреносните облаци. Лъчите и се отразяваха в неподвижния лед и превръщаха смълчаната Арктика в сребърна пустиня. Единственият дефект в картината бе тъмната осемстотинметрова дупка, от която все още се издигаше черен дим. Останалата част от света оставаше съвършена равнина от сребро.
Но това нямаше да продължи вечно. Съвършенството е винаги нетрайно.
На километър и половина от дупката нещо изскочи от дълбочините като черен кит, издигащ се над водата. Излетя и увисна във въздуха, преди гравитацията да предяви претенциите си.
Продълговатото тяло от желязо и стомана се стовари по корем в морето, изчезна за миг и се появи отново, разплисквайки кишата.
21:24
Руската подводница
Мат лежеше, оплел се плътно с Джени, притиснати в тъмнината между дюшеците.
Миг преди това бяха стигнали до повърхността. Двамата останаха за един дълъг миг в безтегловност, сякаш летяха. После отново започнаха да падат.
Сблъсъкът ги захвърли обратно към койката. Паднаха в нея на купчина.
Откъм останалите се разнесоха викове. Подводницата се въртеше и люлееше.
Мат се измъкна и и помогна да стане от гнездото им. Краката не го държаха — или това се дължеше на люлеенето на подводницата? Хвана се с една ръка за леглото.
— Какво стана?
Ковал ски почеса главата си с фенерчето.
— Би трябвало да сме мъртви. Размазани.
Звучеше странно разочарован — вярата му във физическите закони на плаваемостта и леда току-що се беше сринала.
— Аз лично не се оплаквам. — Подводницата постепенно се укроти и Мат отново стъпи стабилно. — Да видим къде сме.
Хванал здраво ръката на Джени, той поведе групата към централната част на подводницата. Вътрешният люк не бе заключен. Отвори се внезапно, изливайки вода върху Ковалски.
— Мамка му! — изруга той. — Защо все аз се накисвам?
Мат се изкатери по стълбата към върха на кулата и освободи горния люк. Той се отвори с метален звън. Отгоре нахлу студен въздух. Никога не бе усещал нещо по-прекрасно.
Изкачи се на подвижния мостик, за да направи място на останалите. Ахна при гледката наоколо.
Бурята бе отминала. Лунната светлина превръщаше света в сребро.
Но не твърдо сребро.
Подводницата се олюляваше в море от киша. От люлеенето и се образуваха вълнички. На стотина метра от тях те се разбиваха в бряг от солиден лед. Той отбелязваше границата между два свята — на леда и на кишата.
Огромна черна дупка разделяше световете.
Джени се приближи до него и ръката и отново се озова в неговата.
— Какво е станало?
— „Поларис“ направи онова, за което е била предназначена — каза той и посочи огромното море от киша и натрошен лед.
— Но само наполовина. Изглежда другата половина от конфигурацията не се е задействала.
— Да не би да е дело на „Полярен страж“? Мат сви рамене.
— Че кой друг?
— „Полярен страж“ — като ехо повтори Ковалски.
Мат го погледна. Сочеше към покритото с киша море. Черно туловище се издигна нагоре, разбутвайки леда. Голямото светещо око на подводницата гледаше към тях, сякаш бе изненадано да ги види живи.
Мат дръпна Джени до себе си и я прегърна. Осъзна, че двамата отново са едно цяло.
Трябваше да признае, че това го изненада.
Епилог
Една година по-късно, 14 май, 06:43
Планински масив Брукс, Аляска
Беше отвратително рано.
Мат се зарови под стария юрган, твърдо решен да не се отказва от топлината му. Въпреки че вече бе пролет, утрините във високите части на Аляска бяха студени като всяка зима в Средния Запад. Затърси най-топлото място в леглото, точно до голото тяло на жена си.
Изтегна се до нея, прилепи се до тялото и, подуши шията и и я погали с крак.
— Снощи имахме меден месец — промърмори тя във възглавницата си.
Той изръмжа недоволно, но не беше в състояние да прикрие усмивката си. Не бе престанал да се хили подобно на влюбен до уши тийнейджър от вчера следобед, когато изрече клетвата си на брега на реката. Церемонията бе съвсем скромна. Присъстваха само няколко приятели и роднини.
Аманда и Грег, също младоженци, бяха долетели дотук. Капитан Пери бе награден за героичната си постъпка на север. Макар че половината от полярната шапка бе унищожена от „Поларис“, другата половина остана здрава благодарение на неговите усилия и на съобразителността на Аманда да използва сонара на „Дълбочинно око“.
Пораженията бяха значителни, но не и непоправими. И без това всяка година през лятото половината от полярната шапка се стопяваше, но през зимата се възстановяваше, доказвайки по този начин забележителната жизненост на Земята. Същото се бе повторило и тогава. През изминалата година полярната шапка се бе възстановила и отново се простираше непокътната над Северния океан.