Огледа се бързо и откри пушката на брега. Черният приклад от орехово дърво се бе превърнал в трески. Побърза да вдигне разнебитеното оръжие. Самата пушка бе останала невредима. Хвана я в ръка и се затича покрай късата скална стена. Не си правеше труда да прикрива следите си. Носеше се през храстите, под краката му трещяха счупени клонки. Стената внезапно свърши с осеян с големи камъни сипей — следи от някогашен ледник.
Не се чуваха никакви звуци на преследване, но знаеше, че противниците го приближават, спускат се бързо надолу по склона, приготвили пушките, готови да очистят жертвата си.
Мат се затича като подгонен, придържайки се колкото се може по-близо до скалата. Сенките пред него ставаха все по-дълбоки и по-дълбоки, докато слънцето залязваше и облаците се спускаха все по-ниско над върховете. Скоро щеше да настъпи нощта. Стигна до изровения терен и се спотаи зад една канара.
Рискува да хвърли поглед зад себе си. Сега сенките облагодетелстваха преследвачите му. Теренът тънеше в мастилен мрак. Огледа края на скалата. Нищо. Обърна се и за малко да го пропусне. Движение на сенките. Мат се сниши още повече. Някой се спускаше надолу по скалата, наполовина скрит зад някаква издатина. Преди Мат да успее да вдигне пушката и да се прицели, фигурата изчезна в тъмното в основата на скалата.
Мат продължи да държи пушката насочена натам, доколкото можеше без приклада. Беше я закрепил по дължината на ръката си. Цевта трепереше. Не можеше да е сигурен, че ще стреля точно.
Нагоре по склона двигателят внезапно отново оживя, изрева и мотоциклетът потегли.
Мат напрегна слух. Вторият моторист се насочваше наляво, явно с намерението да заобиколи сипея и да му излезе в гръб. Другият ловец, който се спотайваше някъде наблизо, не се виждаше никакъв. Можеше да е навсякъде. Мат не беше сигурен в убежището си.
Извъртя се зад канарата и огледа терена. Наоколо растяха само няколко дървета — останалото бе предимно ниски храсти и бурени. Наблизо ромолеше буен поток и се разливаше в серия малки водопади. Коритото му се очертаваше от спускащата се над водата мъгла, все по-гъста с приближаването на нощта.
Затича се приведен надолу по сипея към потока. Трябваше да се отърве от опашката. Краката му бяха мокри и кални от предишното пързаляне и оставяха ясни следи върху голата скала.
Щом се озова при потока, нагази в него, като с мъка се сдържа да не ахне от студа. Водата стигаше едва до коленете му, но течението бе силно и подкосяваше краката му. Камъните бяха хлъзгави. Като се мъчеше да запази равновесие, започна да се изкачва нагоре срещу течението, обратно към склона, по който току-що се бе спуснал. Бързаше приведен, като се стараеше да вдига колкото се може по-малко шум.
Напрегна слух да долови знак от дебнещия наблизо ловец, но въздухът бе изпълнен с рева на мотоциклета и шума на разбиващата се в скалите вода.
Десет метра по-нагоре стигна до един от водопадите. Бе висок не повече от метър и половина. Помоли се поне за капчица късмет през този безкраен смразяващ ден. С изтръпнали от ледената вода крака пристъпи към водопада и протегна ръка през водата. Много от водопадите криеха малки пещери, където гранитът бе отнесен от буйните сезонни води.
Мат размърда пръсти.
Този водопад беше точно такъв.
Завъртя се и пристъпи заднишком през водопада. От леденото течение дъхът му спря, но след миг се облегна на скалата, полуприведен, с разперени настрани крака. Водата се спускаше пред лицето му като завеса. Беше достатъчно тънка, за да може да вижда навън, но светът зад нея бе размазан.
Мат зачака, притиснал пушката до гърдите си. Вече не се бореше с течението, стоеше неподвижно и студът го завладя. Зъбите му затракаха неконтролируемо и болката го прониза до костите. Скоро щеше да изпадне в хипотермия. Надяваше се преследвачите да не го карат да чака прекалено дълго.
Докато трепереше, в главата му нахлу спомен за един друг ден с вода и лед. Тогава бе още по-измръзнал и мокър. Преди три години в края на зимата необичайно затопляне бе събудило всичко живо в Аляска и го бе накарало да излезе навън и да се наслади на прекрасното време. Той и семейството му не направиха изключение. Направиха си зимен лагер с намерението да ловят риба през леда и да пътешестват по снежните планини. И в един момент на невнимание…
„Тайлър… съжалявам…“
Насили се да отвори очи. Сега не бе моментът да оплаква момчето. Въпреки това ледената прегръдка на водата бе събудила спомена. Не можеше да се откъсне от него. Тялото му си спомни леденостудената вода. Мислите, дълбоко замразени досега, бяха пуснати на свобода. Човек, който не е изгубил син или дъщеря, не може да си представи как един спомен може да пронизва като кама — болезнено, ослепяващо, чак до кокал.