— Е, определено е от нечий интерес — въздъхна Мат.
Крейг изсумтя, но в крайна сметка се почувства облекчен, когато спътникът му замълча. Ръмженето на мотоциклета зад тях като че ли заглъхна. Може би все пак успяха да избягат от преследвача си. Може би той се бе отказал от преследването и се бе върнал обратно.
Мат забави ход и погледна назад.
След като моторът замлъкна, гората сякаш стана още по-смълчана и тъмна. Снегът се сипеше с тих шепот между клоните. Мат спря коня. Изправи се на стремената и впери поглед назад, смръщил вежди.
Тишината внезапно се разкъса от пронизителен писък.
— Какво… — започна Крейг, докато се обръщаше.
Мат се пресегна, сграбчи го за раменете и двамата се стовариха от седлото на земята. Ударът изкара въздуха от гърдите му. Крейг се закашля, като се мъчеше да си поеме дъх.
— Какво, по дяволите…
Мат навря лицето му в снега, като наполовина скриваше тялото му със своето.
— Лягай! — изръмжа той.
Взривът разтърси смълчаната гора. На няколко метра нагоре по пътеката във въздуха полетяха сняг, пръст и храсти. Листа и иглички се посипаха от околните дървета.
Кобилата се изправи на задните си крака и изцвили с разширени от ужас очи. Мат вече бе скочил на крака и сграбчи поводите и. Наоколо лаеха и скимтяха кучетата.
Крейг започна да се изправя. Мат се пресегна и го издърпа на крака.
— Ставай, ставай — подкани той и го помъкна към коня. — Какво беше…
— Граната… копелето има шибан гранатомет.
Когато писъкът в ушите му поутихна, Крейг опита да осмисли чутото. С мъка се покатери обратно на седлото. Пла-нините отново бяха утихнали. Дори моторът не се чуваше никакъв. — Тръгнал е след нас пеша. Нямаме много време — обясни Мат и свирна на кучетата си, които се бяха пръснали навсякъде след взрива. Всички се върнаха, но едно от тях куцаше. Мат се наведе да огледа раненото животно.
Крейг не бе толкова търпелив.
— Да тръгваме… зарежи кучето.
Мат го изгледа остро, след което отново насочи вниманието си към маламюта. Прокара длан по крака му.
— Само си го навехнал, Саймън — прошепна с облекчение и го потупа по главата.
После се изправи, хвана поводите на коня и тръгна встрани от еленската пътека, по която се движеха.
— Накъде отиваме? — Крейг продължаваше да се оглежда във всички посоки и напрягаше слух да чуе издайническия писък на следващата граната.
— Онзи скапаняк се мъчи да ни изкара акъла.
Бе напълно успял — що се отнася до Крейг.
Трудно си проправяха път през по-гъстата гора и по-дълбокия сняг. На Крейг му се наложи да се навежда, за да мине под най-долните клони. По гърба му се сипеше сняг. Преходът бе труден и бавен, прекалено бавен, но Мат сякаш бе твърдо решен да продължи в същата посока.
— Накъде отиваме? — попита Крейг, като отърсваше снега от раменете си.
— Да проверим дали наоколо не се навъртат едни стари приятели.
23:28
Стефан приклекна над следата. С бял гащеризон, ръкавици и качулка, той идеално се сливаше със снега. За самия него обаче светът бе ясно очертан в различни оттенъци на зеленото. Изучаваше следата през очилата си за нощно виждане. Жертвите му се бяха отклонили наляво, очевидно прогонени от експлозията пред тях — точно както се бе надявал.
Последва ги, като се движеше бързо и безшумно. Беше преследвал вълци по хълмовете около родния си град. Знаеше как да прекосява незабележим гората и да използва всяко прикритие. А с придобитите от военното си обучение умения се превръщаше в съвършения убиец.
Въпреки това нямаше нужда да плаши жертвите с втори изстрел. Бе оставил гранатомета при мотора. Пушката щеше да му е достатъчна… заедно с ловджийския нож, с който възнамеряваше да одере американеца, убил брат му. Вървеше по следите им, като внимаваше двойката да не се е разделила. Но отпечатъците от копита, лапи и човешки стъпки продължаваха неотклонно в една и съща посока.
Преди да остави мотора, той се бе свързал с началниците си и бе съобщил за станалото. Бурята беше прекалено силна за изпращането на подкрепления, а и Стефан увери лейтенанта, че няма нужда от тях. Щеше да улови жертвите си преди полунощ. Изтеглянето му на другата сутрин вече бе уредено.
Продължи по следата, като си отваряше очите на четири за евентуална измама. Но явно гранатата си бе свършила работата — те бягаха.
На около четиристотин метра по-нататък попадна на мяс-то, където снегът бе здравата разровен. Сякаш конят се бе подхлъзнал върху леда отдолу. Стефан се надяваше да е счупил някоя кост при падането.
Претърси бързо района, но от него продължаваше да води една-единствена следа. Този път тя бе много по-свежа. Кишата в отпечатъците от копитата още не бе успяла да замръзне. Намираха се на не повече от пет минути пред него. Американецът продължаваше да води коня си.