Беше уцелил.
Започна да отстъпва назад по плъзгача. Реката се носеше с шеметна скорост под краката му. Въздушното течение го блъскаше назад, докато Джон се мъчеше да го издърпа към вратата. Мат стигна отвора в мига, когато плъзгачите се из-дигнаха над водата. Друсането под краката му моментално престана.
Самолетът внезапно се наклони, Мат изгуби равновесие и залитна назад, размахвайки ръце. Изпусна пушката и тя потъна във водата.
В същия миг нечия ръка го сграбчи за колана.
Впери поглед в черните очи на бившия си тъст. Инуитът, сигурно пристегнат за седалката си, го държеше здраво. Погледите им се срещнаха, докато вятърът ревеше около тях. Изведнъж нещо в лицето на стареца се пречупи и той дръпна Мат вътре.
Падна в кабината и се обърна да затвори вратата. Бейн протегна нос от третия ред седалки и изплези език, за да го поздрави. Мат грубо го отблъсна и затръшна вратата.
— Опитват се да ни заобиколят! — извика Джени от мястото си.
Мат се повдигна и се помъкна към седалката на копилота. Чесната пред тях рязко зави настрани.
Докато се настаняваше, тихо се наруга заради изгубената пушка.
— Имаш ли друго оръжие?
Джени отговори, докато даваше газ. Самолетът с мъка набираше височина.
— Един „Броунинг“ и служебната пушка отзад на стената.
Но няма да уцелиш нищо във въздуха.
Той въздъхна. Беше права. Нито едно от тези оръжия не бе точно на големи разстояния, още повече при такъв вятър. Джени издигна самолета.
— Единственият ни шанс е да стигнем до Прудоу Бей.
Мат я разбра. Там имаше военна база. Двубоят надхвърляше възможностите им. Но Прудоу се намираше на шестстотин и четиридесет километра оттук.
Джени гледаше как чесната се спуска към тях.
— Нещата загрубяват.
14:25
Под полярната шапка
— Съобщение за вас, адмирале.
Виктор Петков не обърна внимание на младия лейтенант, застанал на прага на каютата му, и продължи да чете откъса от лежащата на бюрото книга — „Братя Карамазови“ на Достоевски. Често намираше утеха в творбата на мъртвия руски писател. В моменти, когато душата му се подлагаше на изпитания, често сравняваше преживяванията си с борбата на Иван Карамазов със самия себе си и с вярата си.
Но това никога не е било борба за бащата на Виктор. Той завинаги си бе останал най-ревностен православен християнин. Дори след възцаряването на Сталин, когато на религията никак не се гледаше с добро око, той не се бе отказал от вярата си. Може би именно по тази причина баща му, един от най-перспективните руски учени, бе заточен — отнет от семейството си под дулото на оръжието — и изпратен на изо-лираната полярна станция в Северния ледовит океан.
Виктор довърши частта, озаглавена „Легендата за Великия инквизитор“, в която Иван драматично отхвърляше Бог. Тя винаги го разтърсваше. Гневът на Иван сякаш откликваше на неговото сърце, на собственото му отчаяние и чувство за безсилие. Подобно на Ивановия, бащата на Виктор също бе убит — не от ръцете на един от синовете си, както бе в романа, но въпреки това от коварна ръка.
И мистерията не приключваше с това. След изчезването му през 1948 г. майка му изпадна в тежка депресия, която продължи цяло десетилетие до онази сутрин, когато я намери обесена с чаршаф. Виктор бе на осемнадесет. Влезе в стаята и откри майка си да виси от корниза.
Нямаше никакви други роднини и се озова в армията. Тя стана неговото ново семейство. Докато търсеше истината за съдбата на баща си, интересът на Виктор към Арктика пос-тоянно растеше. Това обсебване и дълбоко потисканият гняв направляваха кариерата му и доведоха до безапелационното му издигане в подводния флот на Съветския съюз до поста началник-щаб на Военноморския комплекс Североморск.
Въпреки успешната си кариера той никога не бе забравил как баща му бе изтръгнат от семейството си. Продължаваше да вижда майка си, висяща на своята бесилка. Върховете на пръстите и почти докосваха голия паркет на стаята.
— Сър? — лейтенантът пристъпи от крак на крак и го върна в настоящето. Гласът му трепереше, очевидно младежът се ужасяваше от мисълта да обезпокои Белия призрак.
— Ние… получихме кодирано съобщение, маркирано като спешно и предназначено лично за вас.
Виктор затвори книгата, прокара пръст по кожената подвързия и протегна ръка към лейтенанта. Очакваше съобщението. „Дракон“ се бе вдигнал до перископска дълбочина преди половин час и бе издигнал антените си през една пукнатина в леда, за да изпрати докладите и да получи новините.
Мъжът с облекчение му подаде металната папка. Виктор се подписа и я взе.
— Свободен сте, лейтенант. Ако се наложи да изпратя отговор, ще се обадя на мостика.