Аманда поклати глава.
— Да не би да искаш да кажеш, че тези екземпляри са на цели четиридесет милиона години?
— Не. — Очите му се разшириха. — Точно там е работата! Макферън твърди, че ледът в този пласт е само на петдесет хиляди години, от времето на последната ледникова епоха.
Освен това екземплярите тук имат някои уникални особе-ости. Първоначалното ми предположение е, че малко стадо Ambulocetus е мигрирало в Арктика, подобно на някои съвременни китове. Настанило се е тук и се е адаптирало към местните условия. Вижте например бялата кожа, гигантизма по-дебелите слоеве подкожна мазнина. Също като при бялата мечка и белугата.
Аманда също ги бе сравнила с белугата.
— Тези същества са успели да оцелеят до последния ледников период? И досега не е била открита нито следа от тях?
— Нима наистина ви се струва така изненадващо? Всичко живяло и умирало на полярната шапка би могло просто да потъне на дъното на океана — район, за който не знаем почти нищо. А вечната замръзналост на сушата прави разкопките зад Полярния кръг почти невъзможни. Затова е напълно допустимо някои животни да са съществували в продължение на милиони години и да са изчезнали, без да оставят нито следа. Дори в наши дни не разполагаме с почти никакви палеобиоложки данни за този район.
Аманда поклати невярващо глава, но не можеше да отхвърли онова, което току-що бе видяла с очите си. А и не можеше да обори аргументите му. Едва през последното десетилетие, с развитието на високите технологии и появата на нови уреди, районът на Арктика се изучаваше по-обстойно. Засега откритията се ограничаваха само до някакви нови и некласифицирани видове фитопланктон и водорасли — нищо, което да може да се сравни с тези създания.
— Руснаците сигурно са ги открили, когато са строили базата си — продължи Хенри. — А може би са я построили именно заради тях. Кой знае?
Аманда си спомни думите на Хенри — това е причината за построяването на станцията.
— Какво те кара да мислиш така? — В ума и за миг премина споменът за откритието на ниво 4. Това ново откритие, колкото и да бе впечатляващо, сякаш по никакъв начин не бе свързано с другото.
— Не е ли очевидно? — погледна я Хенри.
Аманда повдигна вежда.
— Вкаменелостите на Ambulocetus бяха открити едва в последните години — той посочи към цепнатината. — По време на Втората световна война никой не е подозирал за тях и затова руснаците избрали подходящо име за подобно чудовище.
Очите и се разшириха.
— Кръстили са базата на създанието — ненужно обясни доктор Огден. — Предполагам, нещо като заклинание.
Аманда се взираше надолу към замръзналото езеро и нахвърлящия се към нея звяр. Вече знаеше какво вижда в действителност. Чудовището от нордическата легенда.
Грендел.
Втора част
Огън и лед
Хлъзгав склон
8 април, 21:55
Над Северния склон, Аляска
5. Мат неспокойно дремеше на мястото си. Зад гърба му се разнасяше хъркане. Не идваше от спящия репортер, нито от клюмащия баща на Джени, а от вълка, проснал се по гръб през третата редица седалки. Едно особено силно изхъркване породи призрак на усмивка на лицето на Мат и веднага чу гласа на Джени:
— Мислех, че ще вземеш мерки за тази крива преградка.
Призракът се превърна в истинска усмивка. Бейн хъркаше откакто беше кутре и спеше свит на кълбо при краката на леглото им. И за двамата бе извор на непрекъснат смях. Мат се поизправи.
— Пластичният хирург в Ноум каза, че ще е необходима доста сериозна операция на носа. Прекалено много рязане и скъсяване. Накрая щял да прилича на булдог.
Джени не отвърна, затова Мат хвърли поглед към нея. Гледаше право напред, но той забеляза малките бръчки в ъгълчетата на очите и. Развеселена и същевременно малко тьжна. Мат скръсти ръце и се запита дали това бе най-доброто, което би могъл да постигне. Е, засега беше достатъчно. Погледна навън. Луната бе почти пълна и хвърляше сребърни отблясъци по заснежените равнини. Толкова далеч на север зимата все още здраво държеше земята, но въпреки това вече се виждаха някои признаци на настъпващата пролет — малко поточе с надвиснала върху него мъгла, тук-там по някое езерце от разтопен сняг. Редки стада карибу се мяркаха в тундрата, движеха се бавно в нощта, следваха водите на топящия се сняг, хранеха се с еленов мъх, бродеха из блатата и пасяха вездесъщите туфи трева с размери на тиква, израснали върху топящата се кал.