— Извадихме късмет, че се свързахме с Дедхорс навреме — тихо промърмори Джени и привлече вниманието му.
— Какво искаш да кажеш?
След като излязоха от Аригеч, бяха успели да се свържат с летището в Прудоу Бей на Северния склон на Аляска. Там предупредиха цивилните и военните власти за преследването над планините Брукс. На сутринта щяха да изпратят хеликоптери да търсят остатъците на чесната. Скоро щяха да разберат повече за преследвачите си. Мат успя да се свърже и с Керъл Джефрис, изследователката на мечки в Бетълс, Тя знаеше къде се намира къщата на Джени и щеше да изпрати свои хора да се погрижат за изоставените животни. Крейг също откри свръзката си в Прудоу. Щом бе разпитан и даде показания, репортерът имаше страхотни новини за разказване. След като историята на тяхното изпитание стана достъпна и за останалия свят, всички се отпуснаха облекчени.
Сега пък какво ставаше? Мат се изправи в седалката.
Джени посочи към предното стъкло — но не към тундрата под тях, а към ясното небе.
Мат се наведе напред. Отначало не видя нищо необичайно. Съзвездието Орион ярко блестеше. Полярната звезда грееше точно пред тях. И тогава зърна светещите ивици, които се издигаха от хоризонта и проблясваха в зелено, червено и синьо. Северното сияние се надигаше.
— Ако се вярва на прогнозите, предстои ни страхотно зрелище — каза Джени.
Мат се отпусна назад, загледан в спектакъла от цветни драперии и танцуващи студени пламъци в нощното небе. Това естествено шоу имаше множество имена — северно сияние, северни светлини, а местните индианци атапаска го наричаха коюкон или юяких, докато за инуитите то бе просто светлините на духовете.
Гледаше как цветната вълна се издига в небесния свод, като трептеше в блестяща корона и покриваше облаците в пурпур и лазур.
— За известно време ще бъдем откъснати от всички — каза Джени.
Мат кимна. Завладяващите светлини, породени от сблъскващия се с горните слоеве на атмосферата слънчев вятър, блокираха повечето от средствата за съобщения. Но не се налагаше да пътуват прекалено далеч. Оставаше им не повече от половин час. Северният хоризонт вече бе започнал да просветлява от прожекторите на нефтените полета и далечния Прудоу Бей.
Летяха в мълчание още няколко минути, като просто се наслаждаваха на светлинното представление в небето, придружено от хъркането на Бейн. В тези няколко мига имаше чувството, че е у дома си. Може би това бе просто последица от ужасния ден, предизвикано от ендорфина чувство за лекота и комфорт. Но Мат се страхуваше да го наруши с говор.
Джени първа проговори.
— Мат… — Гласът и бе мек.
— Недей — каза той.
Трябваха им три години и днешната борба на живот и смърт, за да се озоват отново заедно. Не искаше да постави под заплаха това крехко начало.
Джени въздъхна. Забеляза раздразнението и.
Пръстите и се свиха около щурвала и кожената му калъфка изскърца.
— Няма значение — прошепна тя.
Моментът на мир бе изчезнал, без дори да са необходими думи. Кабината се изпълни с напрежение, което издигна стена помежду им. Прелетяха останалото разстояние в пълна тишина — този път напрегната и горчива.
Появиха се първите нефтени кули, обкичени със светлини подобно на коледни елхи. Назъбена сребърна линия отляво загрози съвършената тундра, като се издигаше и спускаше по повърхността на земята като някаква гигантска метална змия. Щатският петролопровод. Реката от черно злато извираше от Прудоу Бей на северния бряг на Аляска и стигаше до Валдиз при Пролива на принц Уилям.
Наближаваха целта си. Петролопроводът им показваше пътя. Джени го следваше, като караше успоредно. Опита се да се свърже по радиото с контролната кула в Дедхорс. Намръщената и физиономия беше достатъчно красноречив отговор. По небето още танцуваха разноцветни сияния.
Наклони самолета в полегата дъга. Пред тях в нощта заблестяха светлините на градчето Прудоу Бей (ако изобщо можеше да се нарече така), като някакъв райски кът за добиващите петрол. Градчето почти изцяло принадлежеше на компанията и бе построено единствено за целите на петролодобива, транспортирането и поддръжката. Постоянното му население бе под сто души, но заради приходящите работници на кладенците броят варираше в зависимост от заетостта. Тук имаше и малка военна база, която охраняваше сърцето на нефтодобива в Северния склон.
Отвъд границите на градчето се простираха морето на Бофор и Северният ледовит океан, но трудно можеше да се определи къде свършваше сушата и започваше водата. На километри навътре в океана от брега се простираха огромни ледени късове, които накрая се сливаха с ледените маси на полярната шапка. През лятото, когато районът се затопляше, полярната шапка се свиваше наполовина, но все още всичко бе покрито със солиден лед.