— Е, поне е американска база — промърмори Крейг, докато Джени правеше обиколка над мястото.
— Значи е това — промърмори Мат.
В единия край бяха паркирани няколко превозни средства. От полинята до постройките водеше ясно видима пътека. Други следи обаче, също толкова утъпкани и ясно различими, тръгваха от базата в неизвестна посока. Накъде ли водеха? Преди да успее да се вгледа по-внимателно, Джени направи завой и се приготви за кацане.
От някои от сградите се появиха човешки фигури. Всички бяха облечени в дебели канадки и се взираха в небето. Явно бяха чули шума от двигателя на самолета. Посетителите несъмнено бяха рядко явление на полярната шапка. Мат с облекчение откри, че канадките на посрещачите им са най-различни — зелени, сини, жълти и червени. Подобни цветове бяха предназначени за лесно откриване, особено ако ня-кой от другарите ти е закъсал в буря.
За щастие сред тях нямаше нито една бяла канадка.
Джени спусна плъзгачите на самолета и задкрилките. Самолетът започна плавно да се снижава към равното като тепсия ледено поле северно от базата.
— Дръжте се здраво — предупреди ги тя.
Мат сграбчи дръжките на седалката си. Самолетът се понесе надолу, после рязко се изравни и се понесе по леда. Вибрациите на плъзгачите по леко неравната повърхност на-караха всяко винтче на самолета и дори пломбите в зъбите на Мат да затреперят.
Но още щом докоснаха повърхността, Джени бързо изключи двигателя и вдигна задкрилките, за да спре. Самолетът забави скорост и вибрациите преминаха в леко подрусване.
Крейг издиша с облекчение.
— Добре дошли в сърцето на Северния ледовит океан! — каза Джени и направи завой. Насочи се обратно към базата, която се намираше недалеч от тях.
— Северния ледовит океан — като ехо повтори Крейг, гледайки подозрително през прозореца.
Мат разбираше опасенията му. От три години насам и той самият нямаше вяра на леда. Дори повърхността под краката ти да изглежда солидна, тя никога не е такава. Ледът създава илюзия за здравина, фалшиво чувство за сигурност, което те предава точно когато най-малко го очакваш. Достатъчно е да се обърнеш само за секунда… за миг да си отвлечеш вниманието…
Мат продължаваше да стиска дръжките на седалката си. Гледаше втренчено ледения свят наоколо. Това тук бе неговият личен ад — не пламъци и врящ катран, а безкраен лед.
— Май си имаме комисия по посрещането — каза Джени, докато изключваше двигателите. Перките постепенно спряха да се въртят.
Мат отново насочи вниманието си към базата. Към тях се приближаваха шест моторни шейни. Хората вътре бяха с еднакви сини канадки. Забеляза емблемите на флота. Охраната на базата. Един от мъжете се изправи и вдигна високоговорител.
— Незабавно излезте от самолета! Дръжте ръцете си така, че да се виждат! Всеки опит да избягате или да предприемете враждебни действия ще бъде посрещнат с огън!
Мат въздъхна.
— Явно в наше време гостоприемството е отишло по дяволите.
06:34
Полярна станция „Грендел“
Аманда се взираше в хаоса, удивена от извършената само една нощ работа — не че часовете от денонощието означаваха нещо в станцията, и особено в тъмните тунели на Лабринта. В тихата изолация на своя свят тя гледаше разиграващата се драма.
— Внимавайте с това! — извика доктор Хенри Огден от другата страна на замръзналото езеро. Дори от мястото си Аманда можеше да разчете устните му и да види напрегнатото му изражение.
Под негово наблюдение двама специализанти се мъчех да издигнат поредния осветителен стълб. Той бе четвъртия предназначен да осветява скалната повърхност. Недалеч генераторът, който захранваше прожекторите и различни други инструменти, подигравателно се тресеше на облицованите си с гума крака. По повърхността на езерото се извиваха кабели и проводници.
Малки червени флагчета отбелязваха определени места Самата скала също не бе останала незасегната. По нея бяха подпрени стоманени стълби, а повърхността и бе осеяна с още повече флагчета.
Там се намираха находища на образци, предположи Аманда. Вгледа се в участъците на езерото, оградени с въжета и флагчета. Знаеше що за образци лежаха под тях. Грендели… както бяха започнали да ги наричат.
Мълвата за откритието се бе разпространила бързо. Аманда бе сигурна, че информацията не е изтекла от самия доктор Огден, но подобна тайна не би могла да се запази задълго сред група изолирани от света учени. Очевидно някой себе разприказвал.
Навсякъде в огромната пещерна зала се трудеха лаборанти и старши членове на биологическия екип. Аманда обаче забеляза и неколцина учени от други дисциплини, сред които и приятеля си доктор Оскар Уилиг. Шведският океанограф бе най-възрастният представител от целия екип на „Омега“. Постиженията и приносите му бяха многобройни и добре известни, в това число и Нобеловата награда за 1972 г. Непокорната му сива коса бе също толкова позната и заради нея се забелязваше лесно.