— Трябват ми най-малко десет дни — намеси се Хенри.
— Разполагаш с три — тя се обърна към плещестия шотландец, който се бе ухилил доволно. — Тогава вие ще започнете да взимате пробите си… но само там, където ви каже Хенри.
Усмивката изчезна.
— Но…
Тя се обърна. Това бе най-лесният начин да прекъснеш някого, когато си глух. Просто преставаш да го гледаш. Сега гледаше Хенри.
— А ти, Хенри… Предлагам да се съсредоточиш върху освобождаването на скалната повърхност за три дни. Защото след това ще позволя разбиване с бургии.
— Но…
Този път тя обърна гръб и на двамата и видя доктор Уилиг да и се усмихва широко. Макферън пое към изхода. Хенри тръгна в обратната посока, готов да изнесе многословна тирада на подчинените си. Това частично разведряване на отношенията и даваше поне двадесет и четири часа относителен мир между биолози и геолози.
Доктор Уилиг я доближи.
— За миг си помислих, че ще ги шамаросаш.
— Щеше да им хареса.
— Ела — подкани я възрастният швед. — Трябва да видиш какво всъщност защитава доктор Огден.
Хвана я за ръката, както баща би хванал дъщеря си, и я поведе към познатата цепнатина във вулканичната скала Краката и се запънаха.
— Вече бях там.
— Да, но виждала ли си какво прави нашият свадлив учен? Любопитството надделя и двамата стигнаха до отвора. Тази сутрин Аманда бе свалила термичния си водолазен костюм и сега беше с джинси, ботуши, вълнен пуловер и нечия канадка, взета за посещението и в ледения лабиринт. Когато стигнаха до входа на тунела, забеляза колко топло е всъщност. От цепнатината непрекъснато струеше влажен топъл въздух.
Доктор Уилиг продължи да я води за ръка.
— Наистина е потресаващо.
— За какво тава дума?
Топлината отвличаше вниманието и… както и слабата и приятна миризма. По скалата под краката и се стичаха струйки вода. Таванът също капеше.
Шест крачки по-нататък вече бе в малката странична камера. Подобно на голямата зала, тук също бе пълно с модерна апаратура. В ъгъла вибрираше втори генератор. По дължината на двете стени бяха разположени калорифери, обънати навътре към помещението. Двете лампи в центъра ярко блестяха и осветяваха всичко до най-малката подробност.
Предната вечер на светлината на единственото фенерче камерата изглеждаше плашеща и сякаш изгубена във времето. А сега, осветена от халогенните лампи, тя приличаш повече на болнично помещение.
Както и по-рано, разрязаното същество лежеше разпънато и приковано към пода в центъра. Но вместо да е покрито със скреж и лед, от което изглеждаше старо, сега то лъщеше Изложените му на показ органи бяха мокри и отразявах светлината като прясно месо на тезгяха на месар. Сякаш дисекцията бе започнала едва вчера, а не преди шестдесет години.
Оттатък трупа шестте големи ледени блока се бяха превърнали в чист кристал. В сърцевината на всеки от тях лежеше свито на кълбо бледо същество. Дългите гъвкави тела се увиваха около главите, следвани от дебелите опашки.
— Тази форма да ти напомня нещо? — попита доктор Уилиг.
Аманда разрови кошмарите си, но не откри нищо. Поклати глава.
— Може би е заради северния ми произход. Напомня ми на някои от старите нордически изображения на дракони.
Големите змии, завити около себе си. Носове, докосващи опашки. Символ на вечния кръг.
Аманда проследи логическата нишка.
— Да не мислиш, че викингите са открили тези замръзнали зверове още тогава? Тези… грендели?
Той сви рамене.
— Те са били първите полярни изследователи, прекосили са Северния Атлантически океан и са стигнали до Исландия я покритата с лед Гренландия. Щом тук има подобни същества, защо да няма и други из ледовете на северните земи.
— Предполагам, че е възможно.
— Е, все пак е само предположение — той се загледа в топящите се блокове. — Но това повдига лоши предчувствия у мен. Особено като се има предвид онази масова гибел, с която се сблъскахме в станцията.
Тя го изгледа. Доктор Уилиг не знаеше нищо за ниво 4. Той продължи:
— Имам предвид всички онези руски учени и останалия персонал. Страхотна трагедия. Кара ме да се запитам какво се е случило преди шестдесет години тук. Защо базата е била изгубена?
Аманда въздъхна. Спомни си първите си стъпки в ледената гробница. И телата. Някои бяха същински скелети, сякаш хората бяха умрели от глад. Други очевидно бяха сложили край на живота си, докато трети явно бяха загинали от насилствена смърт. Не можеше да си представи що за лудост е царувала тук.
— Не забравяй, че базата е била изгубена през четиридесетте — каза тя. — Преди епохата на сателитните връзки. Преди подводниците да са стигнали Северния полюс и преди да са били картографирани арктическите течения. Достатъчнае била само една силна лятна буря, отказ на свързочните средна, някаква друга механична повреда в базата или изгубването дори на един-единствен продоволствен кораб. Всеки от тези проблеми би довел до загубата на станцията. През 30-те години на миналия век Арктика е била толкова далечна колкото е Марс в наши дни.