Запали лампата на шлема си. Лъчът проникна далеч напред в тъмния тунел, карайки леда да заблести. Маркерите — оранжеви стрелки — се виждаха ясно. Сякаш светеха със собствена светлина.
Стрелна се в първия маркиран тунел, подминавайки задънените краища и тунелите, водещи към райони с опасен терен. Докато прелиташе покрай един от тях, дълбоко навътре сенките се преместиха, но скоростта и бе прекалено висока, за да успее да различи нещо. Все пак рискува да хвърли поглед назад. Напразно. Вече се бе отдалечила твърде много от разклонението и ъгълът бе прекалено остър, за да може лъчът да проникне в бързо отдалечаващия се тунел.
Обърна се отново напред. При тази скорост не биваше да отклонява вниманието си. Въпреки това нервите и вече бяха разклатени, сякаш някой я бе залял със студена вода. Чувството за лекота и радост се смени с напрегнато безпокойство.
Опита да се отърве от него.
— Просто игра на сенките — изрече на глас с надеждата че думите ще я успокоят. Ехото от тях обаче само я изплаши още повече. Прозвучаха неестествено силно.
Едва сега си даде сметка колко сама е тук.
Дочу някакъв тих шум. Може би парче лед се бе отчупило и се пързаляше надолу по тунела. Но въпреки това стържещият звук стегна сърцето. Отново хвърли поглед назад Лъчът освети празен пасаж, но тунелът завиваше само на двадесетет метра зад нея. Отново се обърна и едва не изпусна един от оранжевите маркери. Наложи и се да контрира, за да завие рязко във верния тунел.
Краката и трепереха. Страхът сковаваше и изтощаваше мускулите и. Досети се, че трябваше да тръгне по тунела преди този. Беше маркирала този, защото водеше към отклоение, дълго осемстотин метра. А другият тунел бе пряк път — прекалено къс за обичайния и пробег от шест и половина километра. А сега и се искаше просто да се разкара оттук и да се върне обратно при останалите, обратно в обятията на Конър.
Набра скорост по пътя към отклонението, опитвайки се да увеличи разстоянието до движещите се сенки. Измина цяла минута, през която обмисли ситуацията. Едва сега разбра колко глупаво се държи. Вече нямаше подозрителни сенки и шумове — чуваше само ясното съскане на кънките върху леда.
Започна да се изкачва по отклонението. Теренът бе наклонен и изискваше по-усилена работа с крака. Но инерцията и гладкият лед и помагаха. Задвижи се в привичния ритъм и полетя към края на отклонението, отново към дома.
Засмя се тихо на глас. От какво се страхуваше? Какво би могло да се спотайва тук? Замисли се над реакцията си. Може би в края на краищата прекараната нощ с Конър бе събудила някакви дълбоко таящи се в нея предчувствия. Може би бе отглас от чувството за вина. Бе срещала съпругата на Конър много пъти в университета. Линда бе сладка и фина жена, непринудена и доброжелателна. Не заслужаваше да бъде така…
Шумът се завърна. Звук от лед, плъзгащ се върху лед.
Този път идваше пред нея.
Рязко намали скоростта. Далеч напред в пасажа, в края на отклонението, сенките се разместиха. Лъчът на фенера и не можеше да стигне чак дотам. Продължи да забавя, но не спря. Не беше сигурна. Искаше да види дали там наистина Има нещо, от което да се страхува. Лъчът пробиваше тъмнината.
— Хей! — извика Лейси. Може би някой колега също бе тръгнал да разучава тунелите.
Никакъв отговор. Каквото и движение да бе забелязала сега то бе спряло. Сенките бяха неподвижни както обикновено.
— Хей! — отново извика тя. — Има ли някой?
Продължи бавно да се пързаля напред, като следваше осветения от фенера път.
Отклонението свършваше пред нея и отново следваше плетеница от тунели. Гърлото и бе пресъхнало и стегнато от студа, сякаш някой я душеше. „Трябва само да мина през лабиринта… и оттам потеглям направо към цивилизацията.“
Въпреки моментния пристъп на чувство за вина в този миг най-много и се искаше да види Конър. Мисълта за високия мъж с неговите силни ръце и широки рамене беше достатъчна, за да задвижи по-бързо краката и. Щом попаднеше в прегръдките му, щеше да бъде в безопасност.
Излезе от отклонението и отново попадна в лабиринта. Нямаше нищо.
— Просто ми се е сторило — прошепна си тя. — Просто игра на лед, светлини и сенки.
Продължи да следва оранжевите маркери. Първо в едната посока, след това в другата. Изведнъж далеч напред в тъмния кладенец на тунела нещо отрази светлината обратно към нея. Заблестяха две червени петна.
Лейси знаеше какво вижда. Очи, немигащи огромни очи. Лишени от каквато и да било емоция. Рязко контрира и спря, вдигайки ледени пръски. Тресеше се от страх. Усети как пикочният и мехур не издържа. Гореща струйка плъзна от вътрешната страна на прилепналия и костюм.