— Нека да докарат цивилните.
— Моля?
— Ще се срещна с тях тук.
В отговор Уошбърн само повдигна вежди.
— Не мисля, че капитан трети ранг Сюел ще се съгласи с подобно решение.
— Тук могат да бъдат държани под стража също както и там. Ако капитанът желае лично да ги държи под око, нямам нищо против. Може да прати с тях толкова хора, колкото намери за необходимо. Но искам да са тук преди да се е разразила бурята.
Уошбърн помълча за миг, после кимна.
— Да, госпожо.
Обърна се и тръгна през общото помещение към стаята с късовълновата радиостанция за връзка с „Омега“.
Аманда се огледа наоколо. Най-сетне някой от външния свят щеше да научи какво бе скрито тук — малка надежда, че поне зрънце от истината ще излезе наяве Все пак я загложди безпокойство. Но преди да успее да определи на какво се дължи то, нечия сянка я стресна. Това бе едно от нещата, които мразеше най-много — някой да се приближи откъм гърба и. Обърна се и видя Конър Макферън, надвесен над нея с объркано изражение на лицето.
— Да сте виждали Лейси?
— Госпожица Девлин?
Конър кимна. Тя замислено се почеса по носа.
— Видях я на влизане в Лабиринта. Носеше кънките си — Аманда и докторантката по геология имаха общи интереси в спорта и бяха разговаряли за това. Конър погледна часовника си.
— Значи би трябвало да се е върнала от обиколката си още преди час. Трябваше да се срещнем… за да… ъъъ… обсъдим някои данни.
— Не съм я виждала оттогава.
Изражението на шотландеца беше угрижено.
— Да не мислите, че може да се е изгубила? — попита Аманда.
— Най-добре да ида да проверя. Познавам трасето, по което минава.
Той тръгна тромаво като огромна черна мечка.
— Вземете хора със себе си! — викна му тя. — И ми съобщете, когато я откриете.
Той вдигна ръка — знак, че я е чул или че не обръща внимание на съвета и.
Аманда го гледаше как се отдалечава. Безпокойството и премина в тревога. Искрено се надяваше момичето да не се е наранило. Тръгна обратно към стаята си, като разкопчаваше термичния си костюм. Забеляза доктор Уилиг, седнал на една от масите. Той и махна с ръка да се приближи.
— Мислех, че вече си тръгнала.
— Промяна в плановете.
— Е, тъкмо говорих с доктор Гюстоф — Оскар посочи канадския метеоролог, който седеше до него. Ерик Гюстоф ярко се различаваше заради норвежката жилка в кръвта си. Махна трохите от сандвича от късата си брада и и кимна. — Анализираше данните от външните датчици. Наближава същинска виелица. Засякъл е ветрове със скорост над сто и десет километра в час.
Ерик кимна.
— Залостени сме здравата тук.
Аманда въздъхна. Спомни си предупреждението на ново дошлите — „Някаква опасност се носи насам“. Едва ли непознатите имаха предвид времето.
— Добре ли си? — попита я доктор Уилиг.
— Засега да — сковано отвърна тя. — Засега да.
10:05
Дрейфаща станция „Омега“
Джени навлече канадката си, без да изпуска от поглед пазачите. Другите също обличаха топли дрехи, част от тях осигурени от персонала на базата — дебели ръкавици, шалове и пуловери. Мат нахлупи на главата си нечия вълнена шапка, тъй като кърпената му армейска канадка нямаше качулка. С характерния си инат бе отказал да я смени с военноморска. Джени знаеше, че бившият и съпруг за нищо на света не би се разделил дори с частица от миналото си.
— Ще ви трябват и слънчеви очила — разпореди се капитан трети ранг Сюел.
— Аз нямам — обади се Крейг, като намести фотоапаратите и останалото оборудване по-удобно на рамото си — един от военните бе отишъл до самолета да ги вземе.
Преди половин час Сюел се бе върнал с нови инструкции. Беше успял да се свърже с цивилния управител на „Омега“, която се оказа дъщеря на адмирала, под чието командване се намираха разположените тук моряци. Доста интересен случай на семейственост, както изглеждаше. Въпреки това Джени нямаше нищо против. Доктор Рейнълдс им бе позволила да отидат на руската база. Сюел даде на Крейг собствените си очила. Офицерът щеше да остане тук заедно с един от хората си.
Джени коленичи и прегърна силно Бейн. Вълкът размахваше опашка и близна ухото и. Сюел не разреши да вземат и кучето.