— Бъди добро момче — каза тя.
Туп… туп… туп…
Мат се приближи до нея и почеса Бейн зад ухото.
— Утре се връщаме, приятел.
Джени погледна с очакване към него. Бейн бе останал единствената връзка помежду им. Последната частица Поделена любов. Мат я погледна със същото изражение в очите, но скоро положението стана неловко. Той се извърна пръв.
— Ще се грижа добре за кучето ви — увери ги морякът, когато Джени се изправи. Държеше повода на Бейн.
— Няма да е зле — контрира Мат. Двадесетгодишният младок кимна.
— Баща ми гледа хъскита у дома.
Изненадана, Джени огледа внимателно младия мичман. Беше със смугла кожа, в очите му блестяха невинност и жизнерадост. По всичко личеше, че е местен индианец, вероятно алеут. Прочете бродираното на куртката му име Том Помаутук. Очите и се разшириха от удивление.
— Да не би случайно да сте син на Снежния ястреб? На Джими Помаутук?
Сега бе негов ред да я изгледа изненадано.
— Познавате баща ми.
— През деветдесет и девета участва в „Идитарод“. Класира се трети.
Горда усмивка цъфна на лицето на младежа.
— Точно така.
— И аз участвах. Помогна ми, когато шейната ми се преобърна — Джени се чувстваше далеч по-спокойна, че оставя Бейн в ръцете на сина на Снежния ястреб. — Как е Нанук?
Усмивката му се разля още по-широко, но този път в нея се прокрадна и тъга.
— Остарява. Сега само помага на татко при обиколките.
Дните му на водач на екипа отминаха. Но едно от неговите кутрета е на обучение на Фокс Айлънд.
Сюел ги прекъсна.
— Трябва да тръгвате, ако искате да изпреварите бурята Джени отново потупа Бейн.
— И да слушаш Том — каза тя и се отдръпна.
— Не ми харесва да оставям Бейн на непознат — изръмжа Мат до нея.
— Нищо не ти пречи да останеш с него — отвърна Джени и тръгна с останалите към вратата.
Мат я последва като сърдита сянка.
Групата излезе в смразяващия студ и сумрака на навъсения ден. Слънцето едва блестеше и наоколо сякаш се спускаше вечен здрач, увиснал между деня и нощта. Още от сутринта хоризонтът сякаш се приближаваше към станцията пропит с ледена мъгла. Точно по този начин Джени си представяше Чистилището — като безкраен бял сумрак.
Още с първото вдишване студът скова гърдите и. Дробовете и сякаш се напълниха с ледена вода. Инстинктивно се закашля. Температурата вече бе започнала да пада. На подобен студ открита кожа моментално би измръзнала. Всяко косъмче в ноздрите се превърна в ледена висулка. Дори сълзите замръзваха още в каналите си. На подобно място бе невъзможно да се оцелее на открито.
Щом излезе от постройката, ветровете се нахвърлиха върху и и се промъкваха през дрехите и, сякаш търсеха топла кожа. В резките пориви на вятъра Джени буквално можеше да надуши миризмата на приближаващата буря.
С мъка поеха приведени към двата паркирани „Сно-Кат“.
Далечен тътен се затъркаля над снега.
Крейг се озърна.
— Какво беше това?
— Разчупване на ледени късове — отвърна Джени. — Бурята раздвижва леда.
Разнесоха се нови пукания и тътени, сякаш приближаваше гръмотевична буря. Усещаха ги дори с краката си. Бурята щеше да бъде ужасна.
Стигнаха до превозните средства. Двама от моряците отведоха Джени и баща и в едното, а Мат и Крейг се настаниха в другото заедно със своята въоръжена охрана. Въпреки че им бе засвидетелствано достатъчно доверие с разрешението да посетят руската полярна станция, Сюел предпочиташе да не рискува. Затова ги раздели и нареди на охраната да не ги изпуска от очи.
Джени се наведе и влезе в кабината, радостна, че се спасява от ветровете.
Шофьорът в униформена синя канадка вече бе заел мястото си и и кимна, когато тя се настани до него.
— Госпожо!
Джени се намръщи. Ако още някой се обърне към нея с „Госпожо“…
Баща и зае съседното място. Двамата военни се настаниха на задната седалка.
— Съжалявам, но не мога да пусна отоплението — обърна се шофьорът към всички. — Налага се да пестим енергия, за да изминем петдесетте километра.
Щом всички заеха местата си, той подкара верижната машина по следите на другия „Сно-Кат“, който вече бе потеглил и се отдалечаваше от базата. Не след дълго шофьорът натисна някакво копче и от мъничките тонколони се разнесе ритмична попмузика.
Единият от пазачите изстена.
— Разкарай я тази простащина. Нямаш ли някакъв хип-хоп?
— Кой кара това чудо? Аз пък предпочитам Бекстрийт Бойс — наежи се шофьорът.
— Добре де, добре… карай — предаде се другият и се отпусна на мястото си.
Продължиха да се отдалечават от базата, всеки потънал в собствените си мисли. Снегът се виеше между веригите.