Конър пръв стигна до ръба и се наведе, за да освети дъно то. Внезапно застина и се отпусна на колене.
Аманда се промъкна до него. Мястото беше тясно. Дупка та бе дълбока около четири метра и половина. Червена локва на леда зееше като прясна рана. В средата лежеше обувка, До нея — миньорски шлем със счупен фенер.
Конър се обърна.
— На Лейси са.
Нямаше никаква следа от тялото, но кървавата следа се отдалечаваше натам, където погледите им не стигаха.
— Трябва да сляза долу — настоя Конър. — Може би има и друг път, който не можем да видим. Ако Лейси се е опитала да се измъкне…
Аманда гледаше количеството кръв на дъното. Нямаше надежда, но въпреки това свали намотаното въже.
— Аз съм по-лека. Осигурявай ме, ще сляза да погледна.
Конър имаше вид, сякаш всеки момент щеше да скочи долу. Но вместо това само кимна.
Аманда спусна въжето. Конър се намести стабилно на няколко крачки от ръба, разперил крака и забил котки в леда Прекара примката зад гърба си, под мишниците. Разклати въжето, за да провери дали се движи свободно.
— Готов ли си? — попита тя.
— Няма да изпусна дребно момиченце като теб — измърмори той. — Просто намери Лейси.
Аманда кимна, прибра фенерчето в джоба си, хвана въже то и започна да се спуска внимателно в ледената дупка, като забиваше шиповете на обувките си в стената. Бързо измина разстоянието.
— Готово! — извика тя, когато краката и докоснаха дъното.
Въжето се разклати, когато едрият мъж се освободи и припълзя до ръба. Не беше свалил примката от гърдите си. Взираше се неспокойно надолу към нея и говореше нещо, но от гъстата му брада и заслепяващата светлина на каската не можеше да разчете по устните му.
Вместо да признае неспособността си да го разбере, тя просто му махна с ръка и извади фенерчето си.
Още докато го включваше, носът и се сбърчи. Вонята беше ужасна. Сякаш се стелеше над дъното на ямата подобно на застоял въздух в пещера — тежка, гъста и задушаваща. Преглътна с мъка. Едно лято, докато учеше в Станфорд, бе работила в кучкарник на опитна станция. Вонята я върна назад в миналото — кръв, изпражнения и урина. За нея се бе превърнала в синоним на страх.
Проследи кървавата следа с фенерчето си. Водеше към някакъв отвор в ледената стена. Беше хоризонтален жлеб на нивото на пода, приличащ на уличните канавки, водещи към подземните отводнителни канали. На дълбочина стигаше най-много до коляното и, но на дължина можеше да я побере цялата.
Голяма отводнителна канавка.
Тръгна към нея и извика.
— Лейси!
Обърна се към Конър, за да разбере дали той е чул някакъв отговор. Мъжът все още стоеше на колене до ръба, но гледаше назад към тунела, а не към ямата.
Кракът и докосна нещо на пода и я накара да погледне надолу. Втората обувката на Лейси се плъзна напред, като се въртеше. Инстинктивно я проследи с фенерчето си. Обувката се удари в стената и спря, обърната с горната част към лъча на фенерчето.
Не беше празна. От нея стърчеше яркобяла кост с назъбен край.
Изкрещя. Но от устата и не излезе никакъв звук. А може би излезе. Нямаше начин да разбере. Трескаво заотстъпва заднишком по леда, като използваше този път котките си като кънки.
Вдигна глава нагоре към ръба.
Нямаше никого.
— Конър!
Виждаше светлината на лампата му там горе, но тя се мяташе на всички посоки, сякаш изпълняваше някакъв странен шотландски танц. Дори въжето, спускащо се надолу в ямата, танцуваше и се въртеше бясно.
— Конър!
Светлината спря танца си, сякаш я бе чула. Замръзна на място, насочена към тавана на тунела. Въжето се свлече надолу.
Аманда отстъпи назад, опитвайки се да увеличи разстоянието и да види по-надалеч в тунела. Насочи фенерчето си нагоре. В гърлото и сякаш заседна буца, кръвта запулсира в безполезните и уши. Не си направи труда да извика отново. Нещо се придвижи над главата на геолога и хвърли сянка на тавана. Нещо едро, приведено…
Вече държеше фенерчето с двете си ръце, насочено напред като оръжие. Разбира се, това бе просто Конър. Но бе глуха и нямаше начин да го разбере със сигурност. Може би той я викаше…
Ужас стегна стомаха и.
Сянката се приближи.
Аманда не остана да чака.
Хукна по леда покрай кървавата следа от Лейси към единственото място, където можеше да избяга. Метна се по корем на пода. Изкара си въздуха, но го преодоля. Плъзгаше се към тъмния отводнителен канал с насочено напред фенерче.
След това изчезна. Отворът я погълна.
Инерцията я отнесе на няколко крачки надолу по канала. Ниският таван, осветяван от фенерчето и, се дръпна нагоре. Намали и успя да се изправи на колене, като леко се въртеше върху леда.