Аманда пое въздух през стиснатите си зъби.
Трупът на момичето бе обърнат по гръб, с изпотрошени крайници и смазано лице, сякаш някой я бе разтърсвали блъскал многократно в леда.
Стараеше се да не гледа към коремната област. Беше разпрана. По отворената кухина личаха поточета замръзнала кръв. Вълците винаги изяждаха първо меките коремни органи на жертвите си — първо разпаряха коремите им, за да се доберат до изобилната храна вътре.
Несъмнено подобен хищник се навърташе и наоколо. Но какъв беше той? „Не е вълк… не и толкова на север.“ Освен това нямаше следи за господаря на арктическата пустош — бялата мечка. Никакви изпражнения. Никакви бели косми.
„Тогава какво е това създание?“
Настани се до единствения изход и бързо започна да сглобява малкото налични парчета от картината. Спомни си движението, засечено от сонара „Дълбочинно око“. Вече знаеше със сигурност, че не е било просто сянка.
Притиснатите и от паниката мисли минаваха по невъзможни канали. Каквото и да е било онова на монитора, то бе усетило преминаването на сонарния сигнал и бе избягало от него, за да се скрие в гнездото си в сърцевината на ледения остров. Но що за животно би могло да направи това? Кои бяха способни да усетят сонара? Тъй като бе изучила най-подробно материята заради проучванията и с „Дълбочинно око“, тя знаеше обичайните отговори — прилепи, делфини… и китове.
Хвърли бърз поглед към простряното и изкормено тяло. Напомняше и друго тяло, също така разпростряно и разрязано на леда — подложения на дисекция екземпляр Ambulocetus на доктор Огден.
Според биолозите видът Ambulocetus бе прародител на съвременните китове. Мисълта я смрази още повече. Възможно ли бе наистина? Нима тук има и жив представител, а не само замръзнали трупове?
Потръпна от ужас. Допускането изглеждаше нелепо, но по-логично от предположението за вълк и за полярна мечка. И тук, в самотата, кошмарите придобиха плът и кръв. Невъзможното изглеждаше възможно.
Прикри с длан фенерчето си. Отвън лъчът от лампата на каската на Конър все още се отразяваше в тавана на тунела. Огледа колкото можеше единственият път. Нищо не помръдваше. Нямаше начин да разбере дали хищникът продължава да е някъде там или се връща към леговището си.
Беше попаднала в капан — не само в пещерата, но и в пакула на тишината. Без слух не бе в състояние да долови издайническите шумове от приближаването на съществото — Ръмжене, драскане на нокът по леда или шумно дишане.
Страхуваше се да излезе навън.
Но как би могла да остане на това място?
Погледна назад и затърси къде да се скрие. Имаше няколко цепнатини по стените и в нападалите ледени блокове но не бяха достатъчно дълбоки или големи, за да може да се свие на сигурно място.
Отново се обърна към тунела. Тежка сянка се премести покрай фенера на каската.
Стресната, Аманда запълзя назад сред костите. Изгаси фенерчето си. Сега единствената светлина идваше извън леговището, отразявайки се в тавана и осветявайки слабо ямата. Нещо се приведе при входа, подобно на голям камък в река от светлина.
След това се затъркаля към нея.
Побягна към една от цепнатините в леда. Мислите и трескаво се мятаха. Помъчи се да потисне паниката, включи отново фенерчето и го метна недалеч от тялото на Лейси с надеждата да привлече вниманието на съществото. Тази последна мисъл моментално породи други. Как всъщност виждаше то в тъмното? Усещаше телесната топлина? Вибрациите? Или с ехолокация?
Налагаше се да приеме и трите възможности.
Вдигна качулката на костюма си и се напъха странично в цепнатината, като едва успя да промъкне тялото си. Задраска ледените стени с ръка, след което разтърка лицето си. Ако съществото се ориентираше по телесната топлина, изолиращият и костюм би трябвало да я скрие, като остави незащитено единствено лицето. Изстуди с ледената вода кожата си колкото можеше по-добре.
Притисната в цепнатината, Аманда се надяваше, че силуетът и не се поддава на пряка ехолокация. Прикри уста и задържа дъх. Страхуваше се, че дори издишваният въздух е в състояние да я издаде.
Наложи си да стои неподвижна като мъртвец и зачака.
Не отне много време.
Аманда гледаше като насън как съществото пропълзя към пещерата и се приведе пред входа, точно срещу нея.
Жив грендел.
Първо пъхна главата си в пещерата. От двете тесни ноздри разположени високо на куполообразната му глава, излизаше горещ въздух. От дългата му бяла муцуна капеха кръв и лиги.
„Конър…“
Устните се отдръпнаха назад и оголиха остри като бръснач зъби. Създанието пропълзя в гнездото си с вдигната муцуна, като душеше въздуха. Беше едро, поне половин тон, притиснало се ниско до пода. От муцуната до върха на дебелата опашка имаше най-малко три метра.