Обиколи внимателно леговището си покрай стените. Движеше се като видра — гъвкаво и с извивки, но беше с бяла гладка кожа без козина. Изглежда се бе приспособило да се движи безпрепятствено във вода или да се пързаля по тесни тунели. Черните му очи се присвиха, за да се защитят от яркия лъч на захвърленото и фенерче.
Мина покрай цепнатината на Аманда, насочило цялото си внимание към източника на светлина. Беше почти стигнало до краката и, когато спря и се сви за скок, загледано във фенерчето. Зад предните му лапи се надигнаха високи мускулести върхове, бедрата се напрегнаха. Ноктите на задните му крака се забиха в леда, а опашката рязко се стрелна настрани, помитайки старите кости по пода.
Тогава то скочи бързо като лъв право към светлината. Приземи се върху тялото на Лейси. Фенерчето изхвърча настрани. Доразкъса и раздра трупа с помощта на ноктите и зъбите си с ужасяваща бързина. След това се обърна, преследвайки фенерчето, като блъскаше металния предмет из цялата пещера. Накрая фенерчето се удари в един леден блок и угасна.
Аманда не смееше да диша.
Цялата атака се бе провела сред мъртвешка тишина.
Внезапният мрак я ослепи за миг. След това започна да различава проникващата отвън светлина. В сумрака гренделът приличаше на призрачна сянка.
Отново обиколи леговището си. Веднъж, два пъти. Сякаш не подозираше за присъствието и. Настани се в центъра на пещерата и проточи шия, проверявайки всички стени. За миг — независимо дали беше от собствения и страх или от някакъв ултразвук, Аманда усети как косъмчетата на тила и настръхнаха.
Капка пот се търкулна по челото и.
Гренделът рязко се обърна, като душеше и пуфтеше. Сякаш гледаше право към нея.
Аманда се сдържа да не изкрещи.
Нямаше никакво значение.
Гренделът се изправи на крака, оголил заплашително зъби, и тръгна с дебнеща стъпка към скривалището и.
11:35
На леда
Джени все още бе жива. По някакъв начин…
Лежеше заедно с баща си върху леда. Той отдавна бе престанал да реагира, въпреки че студените му ръце продължаваха да я притискат и прегръщат. Тя нямаше сили да се помръдне, да погледне как е. Дрехите им вече бяха замръзнали и бяха свързали в едно баща и дъщеря. Виелицата бушуваше около тях и ги изолираше. Бе изгубила от поглед двамата моряци — Фернандес и Ковалски.
Опита се да се премести, но вече не чувстваше крайниците си. Треперенето също бе спряло — тялото и се бе отказало да ги снабдява с кръв. Организмът и бе минал в състояние на оцеляване и изразходваше ресурсите си единствено за да задържи жива основата.
Дори усещането за студ бе изчезнало и бе заменено от смъртоносно спокойствие. Трудно и бе да стои будна, но знаеше, че в съня я дебне смъртта.
„Татко…“ Не можеше да говори. Устните и не помръдваха. Появи се друго име, неканено, нежелано: „Мат…“
Сърцето и я болеше, докато пулсираше тежко като олов-но.
Щеше да заплаче, но каналите за сълзите и бяха замръзнали. Не искаше да умира по този начин. През последните три години бе живяла механично, без да влага никакви чувства. Сега искаше да живее. Прокле изгубеното време, полуживота, който бе водила. Но природата бе безчувствена към желания и мечти. Тя просто убиваше — безмилостно и сигурно, подобно на всеки друг хищник.
Очите и се затвориха. Бе твърде болезнено да ги държи отворени.
Докато светът избледняваше, през бушуващата виелица избухнаха светлини. „Една, две, три, четири…“ Мъгливи светлини във виелицата, летящи напред и назад във възду-ха. „Снежни ангели…“
Примигна, като се бореше да държи очите си отворени. Светлините ставаха все по-ярки и след още няколко поемания на дъх към тях се присъедини заплашително ръмжене, което гневно се надигаше през воя на вятъра.
„Не са ангели…“
От снега се появиха странни машини. Приличаха на снегомобили, но се носеха върху леда с грация и скорост, която бе недостижима за обикновеното „Ски-Ду“. По-скоро и напомняха на джетове, летящи над леда.
Но машините не бяха нито снегомобили, нито ски-джетове. Плъзгаха се над леда, без да благоволят да го докоснат, превръщайки се от илюзия в реалност. Джени беше вижда-ла подобни превозни средства и преди — на изложенията, като експериментални модели.
Снегомобили на въздушна възглавница.
Но тези бяха малки, не по-големи от двуместни джетове, открити отгоре и карани като мотоциклети. Предното стъкло се извиваше назад, за да защити водача и пътника. И както при джетовете, в долната им част имаше ски, но машините като че ли ги използваха само когато завиваха или намаляваха скоростта си. Отпуснаха се умело на леда, като кацнаха на плъзгачите си и се плъзнаха още няколко метра, преди да спрат.