— И какво търсят?
— Не зная. Каквото и да има в другата база, държат го в тайна. Наричат го ОКЗ.
— ОКЗ?
— Онова, което знаем — гласът му стана по-твърд. — И очевидно аз не съм от онези, които трябва да знаят.
— И сега какво?
— Нямаме голям избор. Бяхме само малка охранителна част — той посочи към стаята. — Копелетата убиха петима от хората ми. Бързо сломиха съпротивата ни и ни натикаха тук. Цивилните също. Държат ни под стража. Съобщиха ни, че ако не им създаваме неприятности, ще ни освободят след четиридесет и осем часа.
— Ами другият „Сно-Кат“? — обади се баща и изпод завивките. — Онзи, в който бяха Мат и Крейг?
Джени усети, че се напряга в очакване на най-лошото.
— Доколкото зная, те са добре. Успях да се свържа с тях преди да ме заловят. Казах им да стигнат до полярната станция и да вдигнат тревога.
Джени отпи от кафето си. Ръцете и затрепериха още по лошо. Наложи и се да преглътне напиращите по незнайна причина сълзи.
— Всички останали тук ли са?
— Всички, които са още живи.
Тя огледа отново стаята, търсейки точно определено лице. Не го откри.
— Къде е мичман Помаутук?
Сюел поклати глава.
— Няма го. Той е сред изчезналите, заедно с неколцина цивилни. Но не мога да кажа нищо със сигурност. Руснаците отнесоха някои от тежко ранените в болничното крило.
Може да е там. Подробностите са все още оскъдни.
Джени погледна баща си. Върхът на носа му бе пепеляв, явно измръзнал. Очите му разгадаха страха и. Едната му ръка се подаде изпод завивките и затърси нейната. Тя докосна пръстите му. Бяха грапави от стари мазоли, но въпреки това запазваха силата си. Беше се сблъскал с много несгоди през живота си, но беше оцелял. Пое от силата му и отново се обърна към Сюел.
— А този четиридесет и осем часов срок? Вярвате ли, че ще ни пуснат?
— Не зная. Джени въздъхна.
— Значи не. Той сви рамене.
— В момента няма никакво значение дали им вярваме или не. В числено отношение ни превъзхождат две към едно. Освен това цялото оръжие е у тях.
— Ами вашият капитан и подводницата?
— „Полярен страж“ трябва да е някъде наоколо, но няма никакво въоръжение. Надявам се, че си обират крушите оттук и са тръгнали да викат помощ. Разбира се, ако все още са живи.
— И сега какво? Нима просто ще чакаме? И ще се доверим на думата на руснаците, че сме в безопасност?
Междувременно към тях се бе присъединил и Ковалски, Увит от глава до пети в хавлии. Стовари се тежко в един от своловете.
— Мамка му, не — отвърна той на въпроса и.
Настъпи мълчание. Никой не му възрази.
— Тогава се нуждаем от план — първа проговори Джени.
11:45
Полярна станция „Грендел“
„Не минахме ли вече оттук?“
Капитан трети ранг Роберто Брат се беше изгубил, което сериозно го ядоса. Винаги бе смятал, че се пали лесно заради произхода си — майка му беше мексиканка, а баща му — кубинец. И двамата бяха шумни и избухливи и непрекъснато се караха. Но тези проклети тунели можеха да сринат дори търпението на Ганди. Всичко изглеждаше по един и същи начин — лед, лед и пак лед.
Лейтенант Серина Уошбърн пред него забърза в поредния тунел. Последва я. Пясъкът под краката му скърцаше.
— Уошбърн! — извика Брат. — Знаеш ли къде отиваш, по дяволите?
Лейтенантът забави равномерната си крачка и насочи фенерчето си към пурпурния знак, нарисуван със спрей на стената.
— Сър, този знак сочи към единственото място, което още не сме претърсили. След това ще ни е необходим някакъв спрей, за да отбелязваме пътя си в неотбелязаните райони.
Той и махна с ръка да продължи. „Страхотно… направо страхотно…“
В хаоса при евакуацията хората на Брат използваха високоговорители, за да оповестят тревога. Вестта се разпространи бързо. Хората се изсипаха от ледените тунели. Но руснаците им дишаха във вратовете и нямаха време да обходят всяко кътче от Лабиринта.
Ето защо, след като цялата суматоха утихна, неколцина липсваха. В това число и шефката на „Омега“ доктор Аманда Рейнълдс.
И тъй като за тях не се знаеше нищо, Брат се почувства длъжен да остане. Изненада се, когато лейтенант Уошбърн настоя да се присъедини към него. До момента станцията бе под нейна закрила и тя не смяташе да я изоставя, докато не изпълни и последното си проклето задължение тук.
Докато навлизаха все по-навътре, Брат започна да се възхищава на партньорката си. Уошбърн беше няколко сантиметра по-висока от него — направо прекалено за жена, освен това бе жилава и мускулеста. Приличаше на хрътка следотърсач. Косата и бе късо подстригана и и придаваше строг вид, без обаче по никакъв начин да намалява женствеността и. Кожата и бе гладка, с цвета на кафе, а очите и — големи и дълбоки. Но в момента работата я бе погълнала напълно.