— Руснаците трябва да са знаели — бърбореше Огден. — Явно затова се опитват да превземат станцията. Искат цялата слава за себе си.
Брат знаеше, че докторът греши. Той бе един от малцината, които знаеха какво се криеше в Ниво 4. Руснаците търсеха не слава, а мълчание и запазване на тайната.
Тъкмо стигнаха отсрещната страна, когато намиращата се на няколко крачки зад тях Уошбърн изкрещя:
— Командире! Имаме си компания!
Той се извърна.
Едно от съществата се плъзна през цепнатината в скалата, Последва го второ… и трето…
Краката им трепереха, но въпреки това се движеха неотклонно към тях. А и след петдесет хиляди години сигурно бяха ужасно гладни.
— Много бързо се събуждат — обади се Огден. В гласа му ясно се долавяше възхищение.
Брат посочи изхода.
— Навън! — изкрещя той. — Хайде, размърдайте се!
Трите чудовищни глави се извърнаха едновременно към източника на гласа. Отново усети ултразвуковият лъч да минава през него. Проклетите неща го засичаха с локатори те си.
— Мамка му! — изруга той и вдигна пушката си, отстъпвайки назад. Бяха се превърнали в дивеч!
Още две същества се измъкнаха от цепнатината.
— Уошбърн, всички да отстъпят в тунела. Веднага! Знаеш пътя. Ще се погрижа тези гадини да не се приближават прекалено много. Вдигна пушката си.
— Недейте! — замоли се Огден.
— Професоре, сега не е време за дебати.
11:58
На леда…
Мат усещаше гръбнака си като направен от желе. Вече повече от час водачът на снегомобила Франк О’Донъл караше с пълна скорост, без да обръща внимание на неравния терен. Сякаш беше яхнал пневматичен чук. Всяка костица в тялото му се тресеше и болеше.
Гледаше в бушуващата снежна виелица навън. Ветровете подмятаха машината. Отдавна се бе отказал от надеждите си да убеди моряците да не продължават към руската полярна станция. Единственото, което спечели, бяха опитите на всеки пет минути да се свържат с другия „Сно-Кат“.
Никой не отговаряше.
Опитаха се също така да се свържат с базата по късовълновия канал, но и тук нямаха късмет. Като че ли бяха останали съвсем сами.
Страхът за Джени сякаш се превърна в камък с размери на грейпфрут в корема му. Беше му трудно да преценява какво става непосредствено около него.
— Ето я станцията! — обади се О’Донъл и посочи право напред. В гласа му се долавяха радост и облекчение. — Поне са оставили проклетите светлини включени.
Мат се наведе напред, радостен, че може да се откъсне от безпокойните си мисли. Крейг го погледна с блеснали очи.
Ледени хребети се издигаха като планина пред тях. Снегът се носеше хоризонтално над повърхността и скриваше всякакви подробности. Но недалеч от основата на един връх в сумрака се виждаше светлина.
— Не виждам никаква станция — каза Крейг.
— Под повърхността е — обясни водачът. — Цялата е вкопана отдолу.
Снегомобилът се насочи към блестящия маяк, като подскачаше над неравния лед. Мат забеляза и други превозни средства, наполовина затънали в снега, паркирани на завет между хребетите. Имаше дори закотвена лодка за лед със спуснати платна. Минаха покрай тях и продължиха право към светещия отвор.
— Мамка му!
Възклицанието на лейтенант Гриър ги стресна. Всички се обърнаха в посоката, към която гледаше и той. През снежната виелица Мат видя нещо, което му се стори абсолютно невъзможно. Разбивайки леда, от дълбините се издигаше командна кула на подводница, от която се стичаше вода и се издигаше пара.
— Руснаците! — изсъска Пърлсън. — Изпревариха ни!
Мат огледа полинята, в която изплаваше подводницата.
Беше малка, прекалено малка за огромния руски съд. Имаше място едва ли не единствено за кулата.
— Какво ще правим? — попита той.
— Горивото почти свърши — каза О’Донъл.
Гриър беше най-старши по чин. Човекът мислеше бързо. Изобщо не се поколеба.
— Карай към станцията!
Мат кимна в мълчаливо съгласие. Трябваше им прикритие. Оставането им тук означаваше смърт. Хидрофоните на подводницата със сигурност бяха засекли движещия се по леда снегомобил. Руснаците знаеха, че са тук.
О’Донъл отново натисна газта до дупка. Мат подскочи чак до тавана, когато минаха през един особено висок хребет.
— Дръжте се! — извика О’Донъл.
„Намери кога да го кажеш“ — помисли си Мат, като разтриваше главата си.
Гриър сграбчи седалката пред него. — О’Донъл…
— Виждам ги, сър!
Мат погледна към подводницата. Мъже в бели канадки се изкачваха по подвижния и мост. Към тях се насочиха оръжия.
Снегомобилът рязко зави и се понесе към входа на базата.