— Намали! — извика Крейг от предната седалка, опрял здраво ръце в панела пред него.
Очите на Мат се разшириха, когато разбра какво е намислил водачът.
Полетяха право към тунела.
Стрелбата започна изведнъж. Куршуми влетяха в задната част на снегомобила. Сякаш някой беше взривил пакет фишеци точно до тях. Шумът ги оглуши. Задният прозорец се пръсна.
И в този момент снегомобилът достигна тунела.
О’Донъл се наведе напред и рязко удари спирачките, но набраната инерция изобщо не можеше да бъде намалена. Машината се понесе надолу по стълбите. Задницата и се вдигна високо във въздуха и удари ледения таван. Задната част на кабината се смачка при сблъсъка, после снегомобилът отново удари стълбите. Веригите остро изскърцаха.
Пътниците се превърнаха в кълбо от мятащи се във всички посоки крайници. Отгоре им се посипаха още стъкла.
За миг Мат зърна стоманени врати, носещи се право към тях.
От удара всички полетяха напред. Мат се прекатури през седалката и удари предното стъклото с рамо. Стъклото излетя от рамката си. Той се претърколи през капака, наполовина покрит с парченца стъкло. Плъзна се чак до пода и се строполи пред снегомобила.
Е, поне бяха спрели.
— Добре ли си? — попита Крейг, докато Мат се изправяше на крака.
Репортерът се беше навел навън от кабината, раната на главата му се беше отворила отново.
— По-добре от теб — отвърна Мат, като провери крайниците си.
О’Донъл изстена и опита да се изправи в седалката си. Беше се ударил силно във волана и май бе пукнал ребро. Гриър и Пърлсън вече се бяха изправили и гледаха през задното стъкло в очакване на руснаците.
Мат огледа машината. Снегомобилът се бе забил във вратата като тапа в гърлото на бутилка.
— На това му се казва обслужване от врата до врата.
— Всички навън! — нареди Гриър, вдигна оръжието си от пода и посочи към станцията.
Вратите бяха част от основната конструкция на станцията, но предното стъкло го нямаше и така разполагаха с готов изход. Мат им помогна да пропълзят по капака.
— Бързо надолу! — викна Гриър, който се провря последен. — Катастрофата ще забави руснаците, но не се знае за колко време.
Всички заедно забързаха по коридора. Гриър настигна Мат и му подаде деветмилиметрова „Берета“.
— Знаеш ли как да използваш това?
— Бил съм зелена барета.
Гриър го изгледа изпитателно и накрая пъхна пистолета в ръката му.
— Добре, значи няма да се простреляш.
Мат претегли на ръка оръжието.
— Не, освен ако това не успее да ме измъкне от цялата тази бъркотия.
След още няколко метра тунелът свърши. Озоваха се в голямо кръгло помещение с много врати. Около някаква стълба в центъра бяха разположени маси и столове. Тук-там имаше недоядена храна. Претърсиха всичко наоколо с насочени оръжия.
Помещението бе празно.
— Отишли са си. — Пърлсън беше шокиран.
— Евакуирали са се — поправи го Гриър. — Явно „Полярен страж“ е разбрал за нападението и е тръгнал право насам, за да опразни базата.
— Страхотно! — ядоса се Мат. — Изминахме целия път до тук, за да ги предупредим, а те вече са си обрали крушите.
— Какво ще правим сега? — попита Крейг. Половината му лице бе покрито с кръв, а другата половина бе пепеливо бледа.
Гриър продължи да ги води навътре.
— На трето ниво има стара оръжейна. Гранати, стари карабини. Ще вземем колкото можем да носим.
— И после?
— После се крием. И оцеляваме.
— Последната част от плана ми допада — обади се Мат.
Когато стигнаха до трето ниво, внезапно се чу стрелба. Но ехото идваше не отгоре, а отдолу.
— Някой е останал — учудено каза Крейг.
— Май е точно под нас — обади се Пърлсън.
— Да вървим! — поведе ги Гриър.
Тъкмо тръгнаха, когато отгоре се разнесе експлозия. Всички замръзнаха.
— Руснаците — каза Мат.
— По-бързо! — нареди Гриър и продължи надолу по стълбите.
Отгоре се чуха гласове. Някой крещеше заповеди на руски. Разнесе се тропот на тичащи крака.
Крейг и Мат бързаха надолу по стълбите след Гриър. Пърлсън и О’Донъл прикриваха гърбовете им. Стигнаха четвъртото ниво. Вместо да се озоват в отворено общо пространство както на горните нива, попаднаха в дълъг коридор.
Той също беше празен, но в другия край имаше двойна врата.
— Лабиринтът — обади се зад тях Пърлсън.
— Подходящо място за криене — каза Гриър. — Шибан лабиринт. Хайде!
— Но кой стреляше? — попита Крейг, докато тичаха.
Мат също искаше да знае.
Гриър се намръщи.
— Молете се да са наши момчета — изръмжа той.
Мат прие присърце думите на лейтенанта. Трябваше им подкрепление. Но, разбира се, това пораждаше друг въпрос. „Ако са от добрите, тогава по кого стрелят?“