Безизходица
9 април, 12:02
Полярна станция „Грендел“
9. Масивното създание се прокрадваше в сумрака на пълното с кости леговище към скривалището на Аманда — приведено, дебнещо, неуверено. Пастта му беше отворена, зъбите бяха изпоцапани с кръв. По ноктите все още висяха остатъци от костюма на Лейси.
Притиснала се колкото може по-навътре в ледената цепнатина, Аманда усещаше ултразвуковото излъчване от грендела — с челюстите си, с корените на зъбите си, с косъмчетата по врата си. Стоеше неподвижно, подобно на застинал пред фаровете на автомобил заек.
Махай се, мислено го умоляваше тя с цялото си сърце. Беше задържала дъха си толкова дълго, че започваха да и се привиждат звезди. Не смееше да издиша. Тънки струйки студена пот се стичаха по лицето и.
„Моля те…“
Гренделът приближи на крачка от нишата и. На фона на процеждащата се отвън светлина чертите на звяра не се различаваха ясно. Единствено двете му очи продължаваха да улавят част от светлината, отразяваща се в ледените стени.
Червени… кървавочервени… безчувствени и студени като грамадата лед отгоре.
Аманда срещна погледа му. Знаеше, че ще умре.
Тогава звярът рязко извъртя глава обратно към изхода. Внезапното му движение стресна Аманда и тя издиша. Не можеше да се сдържа повече. Напрегна се от допускането, че се е издала.
Но звярът не и обърна внимание и се обърна към изхода. Наклони глава на една страна, после на друга. Очевидно слушаше нещо.
Аманда нямаше начин да разбере какво точно. Нима идваше някой? Или Конър бе все още жив и викаше за помощ?
Каквато и да бе причината, гренделът махна няколко пъти с опашка, след което се стрелна към тунела и изчезна нагоре.
Аманда остана още известно време в нишата си, треперейки неудържимо. После излезе и се запрепъва с подкосени крака към изхода. Звездите продължаваха да танцуват пред очите и — повече от страх, отколкото от липсата на кислород. Наведе се в тунела навреме, за да види как масивният силует на звяра се стрелна нагоре в посока към стената.
Страхувайки се повече от спотайващата се в тишината неизвестност, отколкото от съществото, Аманда се изкачи от жлеба. С помощта на котките си продължи напред по хлъзгавия наклон и се наведе, когато таванът стана по-нисък. Стигна края и подаде глава навън.
От едната страна гренделът се катереше по ледената стена като гущер по скала. Изчезна зад ръба. Движеше се бързо, очевидно бе тръгнал на лов.
Погледът и се спря върху синьото въже, което висеше от ръба. То бе единствената и надежда.
Аманда се измъкна от тунела и се изправи на крака. Молеше се въжето да е все още завързано за онова, което бе останало от Конър. Когато го видя за последен път, геологът го бе завързал през гърдите си.
Стигна до стената и хвана въжето.
„Моля те, Господи…“
Дръпна го надолу. Изглежда държеше. Отпусна се на него, за да се увери, че е здраво.
Сълзи избиха в очите и, докато се катереше по стената. Местеше бавно ръка след ръка, като забиваше котките дълбоко в леда. Ужасът сякаш и придаваше допълнителни сили.
Със зъби и нокти стигна до ръба и се повдигна само на сантиметри от обезобразеното тяло на Конър Макферън. Лампата на каската му светеше в тавана като сигнален фар в тъмните тунели.
Аманда се извърна. С мъка се изправи на крака, като се мъчеше да не гледа изкорменото тяло. Кръвта бе изтекла на локва около него и бе замръзнала. Именно това бе позволило на Аманда да се покатери по стената. За единия час, който бе прекарала долу, остатъците от тялото на Конър бяха замръзнали — кървава котва, осигурила спасението и.
С длан върху устата и с молитва за опрощение на устните, Аманда се наведе и разкопча каската на геолога. Светлината и трябваше. Докато освобождаваше каишката, не можеше да не гледа към Конър. Лявото му око и носът му бяха изчоплени с нокти. Гръклянът му бе изтръгнат до самия гръбнак. Брадата се бе превърнала в замръзнала кървава каша.
Най-накрая освободи каската с хлипане.
Изправи се и я сложи на главата си. Беше прекалено голяма, но успя да закопчае ремъка. Погледна надолу по дългия тунел. От грендела нямаше и следа.
Пристъпи напред и някакъв блясък привлече погледа и. Обърна се. На пода лежеше малка брадвичка за лед. Беше на Конър, носеше я на колана си. Явно се бе опитал да се защити с нея.
Побърза да я вземе. Макар да бе съвсем малка, все пак носеше някакво чувство за сигурност.
Обърна се отново към тунела и събра кураж за ужасното пътешествие, което я очакваше. Но докато пръстите и стис-каха брадвичката, в главатаи и нахлу друг спомен. По-рано днес, когато се скара с Конър, че се кани да тръгне самичък, той пренебрегна упреците и. Беше казал, че всички останали са заети. Но беше споменал и още нещо.