— Тръгвам към вас сега. Ядреният заряд прехвърлен ли е на станцията?
— Д-да, сър — пред очите на Миковски изникна титаниевата сфера с диаметър един метър. Както бе наредено, тя бе закрепена на най-долното ниво на станцията. — Но, адмирале, не е необходимо да идвате, докато всичко не бъде поставено под контрол. Процедурата…
— Не ме интересува дали ще намерите онези американци или не. Изолирайте базата, и особено Ниво Четири. Тръгвам с един от щурмовите екипи. Незабавно се потапяйте. Патрулирайте на голяма дълбочина. Ще се срещнем на „Грендел“ в шестнадесет нула-нула.
— Слушам, сър. — Погледна часовника си — по-малко от три часа. — „Дракон“ ще изплава на повърхността точно в шестнадесет нула-нула.
— Много добре — радиото замлъкна. Призракът бе изчезнал в ефира.
Миковски се обърна към радиста.
— Свържете ме с водача на ударната група.
— Слушам, сър.
Вълнение откъм дежурните на хидролокатора привлече вниманието му. Всички се бяха привели зад различните приемници и оживено спореха.
Отиде при тях.
— Какво има?
Старшият на екипа скочи на крака и застана мирно. — Прихванахме аномалия. Но е абсолютно безсмислена.
— Каква аномалия?
— Множество сонарни сигнали. Изключително слаби.
— Откъде идват?
Умът му моментално прехвърли възможните източници — американската изследователска подводница, приближаваща се щурмова подводница, а може би дори кораби отвъд полярната шапка. Отговорът обаче бе още по-объркващ. — Сигналите идват от вътрешността на станцията.
12:22
Полярна станция „Грендел“
Стиснал пистолета в ръка, Мат мина след лейтенант Гриър през двойната врата и се озова извън организираната структура на полярната станция в света на хаотично разположените ледени тунели, внезапни пропасти и пещери. Крейг вървеше непосредствено до него, следван от Пърлсън, чиито очи сякаш бяха издялани от камък, и треперещия от болка О’Донъл. Затичаха се към дълбините на лабиринта.
Гриър държеше единственото фенерче, което бяха намерили при входа. Лъчът му танцуваше по стените и от светлината тъмният лед започваше да искри в бяло. Сякаш тичаха сред вътрешностите на някаква ледена скулптура.
— Знаеш ли накъде отиваме? — попита Крейг.
— Тук има хора — каза Гриър. — Трябва да ги намерим.
— Колко е голям този лабиринт? — попита Мат.
— Достатъчно — гласеше лаконичният отговор. Продължиха да тичат. Знаеха, че руснаците са по петите им. Сега разстоянието беше по-важно от посоката.
Продължиха по извиващите се тунели и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко към сърцето на ледения остров. Тъкмо стигнаха едно разклонение, когато отново се разнесоха изстрели. Автоматичен огън, някъде пред тях. Но по кой тунел?
Всички спряха.
— Накъде? — попита Пърлсън.
Отговорът дойде миг по-късно. От дясната им страна внезапно се появи светлина. Мяташе се френетично във всички посоки. Още изстрели, оглушителни в затвореното пространство.
— Почнаха неприятностите — каза Мат и насочи беретата към тунела.
Вече се чуваха викове.
Моряците вдигнаха оръжията си.
Непосредствено от другата страна на завоя светлината стана по-ярка и освети в гръб тичаща фигура. Появи се млад мъж, който се подхлъзваше и пързаляше независимо от пясъка по пода. Размахваше ръце, сякаш викаше за помощ, Очевидно не бе военен. Косата му бе дълга до раменете, носеше канадка „Норд Фейс“ и панталони „Тинсулейт“.
Хвърли се към тях. Мат очакваше да започне да ги моли за помощ. Вместо това младежът ги подмина.
— Бягайте! — изкрещя той, без да забавя крачка.
Появиха се още фигури, тичащи с пълна сила — по-възрастен плешив мъж, двадесет и няколко годишно момиче и още един младеж. Групата се водеше от висока, поразително красива чернокожа жена в синя флотска униформа.
— Уошбърн! — извика О’Донъл.
— Вдигай си топките и се размърдай! — озъби му се тя.
Отзад се чуха нови изстрели. Светлината на огъня освети последната фигура — още един моряк. Отпусна се на коляно и откри преграден огън. Осветен от лъча на фенерчето, тунелът заблестя като синя змия, извиваща се дълбоко в леда.
— Какво става? — попита Гриър.
Мат видя тъмно петно отвъд коленичилия стрелец, което бързо се придвижваше към него.
„Какво по дяволите?“
Уошбърн поведе групата към тях. Трябваше да крещи, за да надвика изстрелите.
— Трябва да се измъкнем от тези тунели… веднага!
— Не можем — каза Гриър, когато Уошбърн стигна до тях. — Руснаците…
— Майната им на руснаците! — Уошбърн дишаше тежко. — Натресохме се на нещо много по-лошо!