Тя направи знак на останалите да продължат напред.
Стрелбата спря. Другият моряк бе скочил на крака и спринтираше към тях, като се мъчеше в движение да махне празния пълнител.
— Давай, давай, давай!
Гриър посочи с пръст Пърлсън и О’Донъл.
— Ти и ти. Отведете цивилните.
О’Донъл кимна. Сграбчи Крейг за лакътя и го помъкна след паникьосаната група. Мат се изтръгна от опитите вя Пърлсън да направи същото.
Морякът сви рамене и тръгна самичък, но спря за миг и попита през рамо лейтенанта:
— Ами руснаците, сър?
„Майната им на руснаците.“ Мат все още бе поразен от отговора на жената.
Отговорът на Гриър бе по-смислен.
— Отведете ги колкото се може по-близо до изхода на Лабиринта. Чакайте ни там!
Последва рязко обръщане на пета и групата продължи бягството си нагоре по тунела. Последният моряк стигна до тях.
— Командир Брат! — Гриър бе искрено изненадан.
— Пригответе се да откриете огън! — Брат бързо се обърна назад и коленичи. Извади нов пълнител от джоба си и презареди.
Гриър се присъедини към старшия офицер. Застана зад него и насочи пушка над рамото на Брат. Пъхна фенерчето си в свободната ръка на Мат.
Мат погледна отдалечаващата се група и двамата стрелци, Чудеше се кое е по-доброто — да остане или да тръгне. Единственият му друг избор бе да побегне сляпо в някой страничен тунел и да се изгуби. Нито една от възможностите не му се струваше по-мъдра от другите, затова просто остана там, където се намираше.
Приближи се до другото рамо на Брат.
Офицерът му хвърли бърз поглед и отново се обърна напред.
— Ти пък кой си, по дяволите?
Мат вдигна пистолета си и го насочи напред.
— Точно сега съм някой, който ти прикрива задника.
— Е, тогава добре дошъл на купона — изръмжа Брат.
— Какво идва насам? — попита Гриър от другата страна.
— Най-лошият ти шибан кошмар.
В далечината, извън обсега на фенерчето, към тях светнаха червени очи. Мат започна да усеща странно бръмчене в главата си, сякаш вътре в черепа му имаше комари.
— Ето ги! — каза — Брат, като пое въздух през зъби.
Пред тях се появи масивно създание със снежнобяла кожа, покрита с червени… не, кървави ивици… Изпълни тунела, като кървеше от многобройните огнестрелни рани. Половината от муцуната му приличаше на неопечен хамбургер. Но въпреки това продължаваше да се приближава.
„Какво е това, по дяволите?“
Зад него се мяркаха други сенки.
Водещият звяр се хвърли към тях. Ноктите му браздяха леда.
Бръмченето в главата на Мат се засили.
Изведнъж се разнесоха изстрели. Мат се стресна и започна да действа. Насочи пистолета, но знаеше, че това оръжие е безполезно. Нямаше да успее да причини нищо на звяра — също както на гризли.
Няколко от раните бяха преки попадения между очите на чудовището. И въпреки това се носеше към тях, навело ниско глава като бик. Явно дебелата еластична кожа и подкожната мазнина действаха като бронежилетка — същинска жива стенобойна машина.
Мат натисна спусъка — повече от страх, отколкото от реална надежда да го убие.
— Проклетите неща просто не умират! — потвърди Брат.
Мат продължи да стреля куршум след куршум, докато затворът на пистолета не остана дръпнат назад. „Свършиха се патроните.“ Гриър забеляза това.
— Тръгвай! — нареди той и посочи с глава към вече изчезналата група бегълци. Гласът му вибрираше от отката на собственото му оръжие, докато даваше радиостанцията на Мат. — Четвърти канал.
Мат взе предавателя, готов да побегне.
В този миг първият звяр рухна върху леда, сякаш се бе подхлъзнал, с подкосени крака. Продължи да се пързаля още малко, забил муцуна в леда, докато накрая спря. Очите му продължаваха да гледат напред, все така отразявайки в червено лъча на фенерчето. Но в тях вече нямаше живот.
Беше мъртъв.
Бръмченето в главата на Мат намаля до досаден сърбеж зад ушите. Брат скочи на крака.
— Оттегляме се.
Трупът на звяра блокираше останалите същества, но те приближаваха зад планината от обезобразено месо.
Мат и двамата моряци се оттеглиха до следващото разк лонение. Пушките продължаваха да сочат към мъртвата маса препречваща тунела.
— Това би трябвало да ги задържи засега — каза Гриър.
Трупът се раздвижи и се плъзна към тях, като леко се обърна на една страна. След това отново спря.
— Да бе, как ли пък не — промърмори Мат и отстъпи крачка назад.
— Какво става? — попита Гриър.
Трупът отново се плъзна напред.
— Другите го бутат отзад! — Брат беше повече поразен, отколкото уплашен. — Мамка му!
Бръмченето в главата на Мат, което неотдавна бе отслабнало, отново се засили. Но усети, че този път идва от друга посока, сякаш някой надничаше през рамото му. Обърна се към страничния тунел.