„През последните четиридесет и пет минути не съм виждала следа от грендела. Сякаш е изчезнал. Може би е избягал.“
Мат се намръщи. „Грендел?“ Така ли наричаха нещото, което го бе нападнало? Ако е така, значи жената явно знаеше за ставащото тук повече от всеки друг.
Стигна тичешком един ъгъл, изпързаля се на пети и се обърна, за да вземе завоя. Тунелът пред него се разделяше на две. Лъчът на фенерчето му освети някакво странно цветно петно на леда. При входа на десния тунел имаше нарисуван син кръг, а на левия — зелен ромб.
Маркировки.
Чак сега разбра за какво става дума. Продължи да тича по левия тунел. Не преставаше да се озърта назад, но вече се оглеждаше и за следващия зелен ромб.
„По дяволите, щом така и така тичам, защо да не стигна до някого, който знае какво става тук.“
Мат тичаше, завивайки ту наляво, ту надясно. Гравитацията и хлъзгавият склон го отнасяха все по-навътре. Но нямаше и следа от жената с радиото. Само безкраен тъмен лед, а той сякаш се движеше в блестяща синя пещера, осветена единствено от фенерчето му.
— Хей! — Този път гласът не идваше от радиото, а някъде отпред.
Мат се пързулна по склона, като се придържаше с една ръка за ледената стена, за да запази равновесие. Заобиколи следващия ъгъл и лъчът на фенерчето му освети странна картина — висока и стройна жена, напълно гола и боядисана в синьо, подобно на някаква богиня на инуитите.
Плъзна се към нея и изведнъж разбра, че не е гола, а облечена в плътно прилепнал по тялото костюм с вдигната качулка. На главата си беше сложила миньорска каска. Лампата светеше право в очите му.
— Слава Богу! — извика тя и забърза насреща му.
Успя да я разгледа ясно, когато изключи лампата. Объркването в погледа и се изписа и на цялото и лице.
— Кой сте вие? — тя погледна зад него. — Къде са другите?
— Ако търсите спасителен отряд, ще се наложи да се за доволите с мен — той вдигна безполезния пистолет. — Макар да се съмнявам, че ще ви бъда от особена полза.
— А кой сте вие? — отново попита тя. Говореше леко завалено и необичайно високо. Да не би да беше пияна?
— Матю Пайк, надзирател на дивеча и рибата в Аляска.
— Рибата и дивеча ли? — объркването и се засили. — Вихте ли свалили фенерчето си? Аз… аз съм глуха и не мога да виждам устните ви от светлината.
Той свали фенерчето.
— Извинявайте. Аз съм един от групата, която тръгна от „Омега“.
Тя кимна разбиращо. Но същевременно в очите и проблесна подозрение.
— Какво става? Къде са всички останали?
— Станцията е била евакуирана. Руснаците нападнаха „Омега“.
— Мили Боже… не разбирам.
— И в момента овладяват тази станция. А вие коя сте? И какво търсите сама тук?
Тя приближи, но очите и продължаваха да се местят между него и тунела зад гърба му.
— Аз съм доктор Аманда Рейнълдс. Шеф на станция „Омега“.
Разказа му набързо историята за изчезналите учени и внезапната атака на гигантския хищник.
— По радиото го нарекохте грендел — спомни си той. — Май знаете нещо повече за тях.
— Открихме ги замразени. В една ледена пещера. Би трябвало да са на петдесет хиляди години, от времето на последния ледников период. Изчезнал вид.
Изчезнала е баба ти, помисли си той. Разказа и за собствените си премеждия след нападението на руснаците, без да престава да следи тунела.
— Значи гренделът не е само един… — промърмори съвсем тихо тя. — Разбира се, трябва да има и други. Но как са останали скрити толкова дълго време?
— Вече не се крият. Ако това е някакво замръзнало гнездо, значи е твърде опасно да оставаме тук. Знаете ли как да стигнем до повърхността? Ако се съди по опита ми, май е по-добре да се откажем от тези зелени ромбове. Да опитаме друг път.
Тя посочи напред.
— Оттук ще стигнем до други тунели. Но не съм много добре запозната с Лабиринта. Предполагам, че накрая всички водят към изхода.
— Да се надяваме. Хайде — Мат се обърна и бавно и предпазливо пое по обратния път нагоре. — Трябва да се оглеждаме за всяка следа от гренделите — стъпки, драскотини от нокти по леда, такива неща. И да избягваме тези райони.
Тя кимна. Мат изпита уважение към нея. Беше се срещнала лице в лице с едно от онези чудовища и бе оцеляла. И сега се мъчеше да се спаси само с едно уоки-токи и малка брадвичка за лед. При това напълно глуха, неспособна да чуе какво се приближава към нея.
— С малко повече късмет няма да срещнем други от тях — каза тя.
Мат се обърна и в същия миг през главата му премина познатото бръмчене, от което костиците в ушите му завибрираха.