Мат стоеше абсолютно неподвижно. Макар и скрит зад леда, той се страхуваше, че и най-малкото движение ще привлече вниманието му. Възможно ли бе да долавя топлината им през замръзналите блокове?
Усети погледа на звяра върху себе си.
Страхуваше се дори да мигне. „Хвани се на въдицата, мамка ти!“
Съществото продължи подозрително да гледа към тях явно усещайки нещо. Издаде дълбок гърлен звук, после извърна глава.
Продължи нататък по тунела — бавно, но равномерно, привлечено от светлината и топлината. Каквото и да бе усетило от тях, отказа се и се насочи към по-силната примамка.
Накрая изчезна.
Мат изчака още цяла минута — достатъчно дълго, за да може звярът да се отдалечи от тях и да се скрие зад завоя След това предпазливо се изправи и пристъпи до главния тунел. Не посмяха да чакат прекалено дълго. Скоро гренделът щеше да разбере измамата и да се върне. Трябваше да увеличат разстоянието до него колкото се може повече.
Аманда вървеше плътно зад гърба му. Той провери тунела. Видя сянката на дебнещия фалшивата си плячка грендел.
Даде знак на Аманда.
Стигнаха основния тунел и тръгнаха обратно в тъмнината, като внимаваха да не вдигат шум и опипваха пътя с ръце, Накрая далечната светлина на каската замръкна напълно.
Минута по-късно Мат трябваше да рискува и да използва фенерчето си, като се молеше лъчът му да не ги издаде. Включи го, но го прикри с дланта си. Светлината едва се процеждаше между пръстите му, но това им беше достатъчно. Ускориха крачка.
Никой не проговори.
Докато ту тичаха, ту се пързаляха по тунела към изхода. Мат се сети за другите грендели, които може би се спотайваха някъде наоколо. Но засега не долавяха издайническия гъдел от излъчването им.
Накрая се осмели да използва уоки-токито. Даде фенерчето на Аманда и вдигна радиото до устните си. Зашепна, стараейки се да не говори прекалено силно.
— Лейтенант Гриър? Чувате ли ме? Край.
Зачака отговор, тичайки на крачка пред Аманда.
— Обажда се капитан Брат. — Гласът бе слаб, но ясен. Къде си?
Мат се намръщи.
— Проклет да съм, ако знам. Вие къде сте?
— Всички сме се събрали при изхода на Лабиринта. Можеш ли да стигнеш до нас?
— Открих доктор Рейнълдс. Ще си скъсаме задниците, но ще се пробваме.
Мат се обърна към Аманда. Внезапно някъде отзад се надигна рев. Аманда явно забеляза изписаната на лицето му тревога.
— Какво има?
— Май Малкия Уили е открил измамата. Аманда погледна през рамо.
— Ще се върне оттук. Свали си обувките.
— Какво?
— Така ще бъдеш по-стабилен върху леда.
Той кимна, развърза мокасините си и смъкна вълнените си чорапи. Ледът беше ужасно студен, но тя бе права. Сцеплението бе по-добро. Напъха мокасините в пазвата си и отново побягнаха.
Мат отново вдигна радиото.
— Матю Пайк. Двамата с доктор Рейнълдс се насочваме нагоре. Но имаме компания.
Отговорът не се забави нито за миг.
— Тогава си мърдайте задниците колкото може по-енергично. Ще помогнем, но не знаем къде сте.
В същия миг Мат забеляза цветния проблясък на стената. Разбира се… Отново вдигна радиото.
— Вървим по тунелите със зелени ромбове! Това говори ли ви нещо?
След дълга пауза радиото отново изпращя.
— Разбрано. Зелени ромбове. Край.
Мат пъхна радиото в джоба си, молейки се наистина да успеят да им се притекат на помощ. Иначе двамата с Аманда трябваше да разчитат само на себе си.
Бягаха нагоре по тунелите, следвайки причудливите им извивки.
И тогава Мат отново го усети — вибрацията от сонара на звяра. Гадината ги беше открила.
Докато приближаваше края на един особено дълъг и прав проход, Мат хвърли поглед назад. Червените очи светнаха към него. Хищник и жертва срещнаха погледи на разстояние двадесет метра един от друг.
Гренделът зловещо изръмжа. Предизвикателството беше отправено.
Последната гонитба започваше.
13:22
Дрейфаща станция „Омега“
Джени тичаше с Ковалски през снега. Снишаваха се колкото се може повече, за да не забележат силуетите им. Вятърът духаше свирепо и се мъчеше да ги върне назад. Краищата на импровизираното пончо на Джени плющяха и се мятаха на поривите му. С едната ръка притискаше качулката на главата си, като я придърпваше около устата и носа си, оставяйки открити единствено очилата.
Продължиха напред. Придвижваха се бавно и мъчително Откритата на студа кожа вече пареше. Но не смееше да се откаже.
Изстрелите продължаваха да се носят през виелицата, но не бяха насочени към тях. Както бяха планирали, Сюел и останалите бяха инсценирали бунт и се бяха втурнали към вратите с намерението да отвлекат вниманието от бягащата двойка. Руснаците щяха да се принудят да извикат подкрепление.