Джени се молеше всички да са живи, но най-вече се страхуваше за баща си. Особено след като планът бе толкова слаб — да се вдигнат във въздуха, да се обадят за помощ и да полетят по вятъра към брега.
Заобиколиха поредната постройка. Пред тях се появи паркингът на станцията. Тъмните купчини по леденото поле отбелязваха местата на различните снегоходи — мрачно гробище на изоставени превозни средства.
Но от самолета нямаше нито следа. Видимостта бе едва няколко метра и той все още бе невидим някъде във виелицата.
Свита на завет зад бараката, Джени се опита да се ориентира. Заслепени от бурята, можеха да минат на няколко крачки от самолета, без да го забележат. А не разполагаха с никакво време да се мотаят наоколо. Ако се забавеха, вятърът щеше да ги убие вместо руснаците.
Докато стоеше, студът се просмука през дрехите на Дже-ни и сякаш стигна до мозъка на костите и. Имаше чувството че бузите и са търкани с телена четка. Разтри ги с длани. Пръстите и се бяха подули като вкочанени наденички.
Изчакаха вятъра да утихне за миг, надявайки се да зърнат целта си. Но времето като че ли нямаше никакво намерение да им сътрудничи и ветровете продължаваха да духат постоянно и силно като океанско течение.
Накрая Ковалски изгуби търпение.
— Да вървим! — изсъска той в ухото и. — Не можем да чакаме повече.
Стрелбата вече бе утихнала. Фалшивото въстание на Сюел беше потушено. Ако руснаците се сетеха да ги преброят, щяха да открият двамата липсващи и да започнат да ги търсят. Дотогава трябваше да са излетели.
Ковалски отново излезе под шибащия вятър. Джени го последва, като използваше широкия му гръб за прикритие. Пресякоха паркинга и продължиха нататък през неравното ледено поле.
След десетина крачки Джени погледна през рамо.
Базата вече бе изчезнала в бурята. Дори светлините и изглеждаха повече като мираж, отколкото истински.
Продължиха по леденото поле. Джени не виждаше нито следа от самолета си. Сякаш се движеха във вътрешността на бял мехур, който непрекъснато се тресеше и завиваше около тях. Пристъпваха бавно и се стараеха да вървят доколкото е възможно по права линия.
Изтекоха минути. Тревогата на Джени се засили. Несъм-нено вече трябваше да сме стигнали до самолета.
Изведнъж се появи мигаща светлинка. Ковалски изруга. Това трябваше да бъде един от периферните осветителни стълбове на базата, захранвани от генератори. Явно бяха изгубили ориентация и по някакъв начин бяха вървели в кръг. Но това беше безсмислено! Вятърът продължаваше да духа право в лицата им.
Изведнъж през слабата светлина се стрелна някаква сянка. Тъмна, притисната ниско долу… и насочваща се право към тях.
Джени и Ковалски замръзнаха.
Нещото се движеше прекалено бързо, за да различат очертанията му.
Тъмният звяр скочи през бурята към тях.
Ковалски се наведе, за да поеме атаката — като мечка готова да посрещне лъв.
И тогава за миг вятърът утихна и тъмното създание се превърна в любим приятел.
— Бейн!
Джени се втурна покрай матроса. Едрият пес я стовари на земята. Горещият му език опари замръзналата и кожа.
Вълкът се притисна плътно до нея, сякаш се опитваше да се слее с нея, драскаше и скимтеше от радост.
Високата светлина също наближи. Не беше от осветителен стълб, а от човек със запалена сигнална ракета. Беше облечен в дебела канадка и вървеше към тях.
Джени незабавно забеляза, че канадката му е синя, а не бяла.
Американец.
— Знаех си, че сте или вие, или съпругът ви — каза новодошлият. В гласа му се усещаше облекчение. Беше Том Помаутук, мичманът, който трябваше да се грижи за кучето. — Бейн започна да скимти, а после изведнъж се отскубна.
Ковалски се опомни.
— Къде се криеш?
— В самолета на шериф Аратук — посочи със сигналната ракета младият мичман. — Още при първия взрив Бейн се понесе натам.
„Към познатото — помисли си Джени. — Тръгнал е към единственото място, което свързва по някакъв начин с дома“.
— Трябваше да го последвам — продължи Том. — Отговарях за кучето. А щом разбрах какво става, реших да използвам радиото и да изпратя сигнал за помощ.
— Успя ли да се свържеш с някого?
Том поклати глава.
— Нямах много време. Трябваше да се крия от патрулите и заедно с кучето се напъхахме в товарния отсек. А при такава буря се съмнявам, че някой ще рискува да дойде чак дотук. Затова опитах отново. Всъщност тъкмо бях излязъл от самолета и свалях леда от антената, когато Бейн заскимтя и побягна към вас. Джени потупа Бейн.
— Хайде да се махаме от този вятър.