— Обърни! — викна Ковалски. — Няма да успеем!
Джени започна тихо да си тананика и се насочи право към една от тъмните постройки, чиято сянка се открояваше под светлините на базата. Молеше се да е ориентирана като бараката, от която се бяха измъкнали с Ковалски.
Самолетът се носеше с пълна скорост към нея. Но Джени още не бе дала пълна газ. Щеше да и потрябва.
— Какво пра… — започна Ковалски и завърши с — О, мамка му!
Както при тяхната барака, от наветрената страна на тази се бе натрупала купчина сняг, достигаща почти до покрива и.
Отерът достигна заледения склон и рязко вдигна нос на горе. Джени даде пълна мощност. Плъзгачите се понесоха нагоре по купчината и излетяха във въздуха.
Долната им част задра гофрирания покрив. Разнесе се писък на метал, стържещ метал… и после се озоваха във въздуха, право в лапите на бурята.
През следващите няколко инфарктни минути Джени трескаво се мъчеше да овладее управлението. Самолетът се мяташе във въздуха като детско хвърчило, понесено от вятъра Но макар и силен, вятърът бе постоянен. Джени се обърна срещу бурята, използвайки подемната му сила, за да се издигне още повече. Най-сетне успя да овладее положението и да стабилизира самолета.
Въздъхна с облекчение и провери датчиците — височина, скорост, посока. При тези условия уредите бяха единственото нещо, на което разчиташе. През предния прозорец не можеше да различи небето от леда.
— Направо си велика, мамка му! — възкликна Ковалски с дива усмивка.
На Джени и се искаше да може да сподели ентусиазма му. Докато продължаваше да следи уредите, усети как стомахът и се свива на топка. Стрелката на датчика на резервния резервоар се въртеше назад — от пълен към половин, после до една четвърт. Един от куршумите го беше пробил. Губеше гориво. Провери основния резервоар.
Държеше се чудесно — ако една осма можеше да се нарече чудесно.
— Какво има? — попита Том.
— Горивото ни почти свършва.
— Какво? — възкликна Ковалски. — Как е възможно?
Джени посочи датчиците и му обясни. Ковалски грозно изруга.
— Колко далеч можем да стигнем, преди да се наложи да кацаме? — попита Том.
Джени поклати глава.
— Не много. Може би осемдесет километра.
— Страхотно… — изстена Ковалски. — Точно колкото да се наресем в шибаното нищо.
Джени разбираше гнева му. Оставени на произвола на стихията, изгубени, без храна и топли дрехи те нямаше да оцелеят дълго на студа.
— Какво можем да направим? — попита Том.
Никой не отговори.
Джени продължи да лети. Това бе всичко, което можеше да стори засега.
13:29
Полярна станция „Грендел“
Не им оставаха никакви други номера освен един-единствен. Основното средство за защита.
— Бягай! — извика Мат и бутна силно Аманда.
Тя ахна, но се понесе напред като уплашена газела.
Мат правеше всичко възможно да не изостава, но имаше чувството, че тича с две замразени пържоли, завързани за стъпалата му.
Тичаха през тунелите, но с всяка следваща стъпка Мат изоставаше все повече.
— Познавам… познавам това място! — извика Аманда. — Близо сме до изхода!
Мат погледна през рамо.
Гренделът се носеше след тях — вече само на десетина метра зад него. Движеше се бързо, гъвкав и смъртоносен. Ноктите му се забиваха в леда и откъртваха малки парченца. Сякаш усещаше, че жертвата му всеки момент ще му се изплъзне. Цялата му предпазливост бе изчезнала.
— Залегни! — викът се разнесе от тунела пред тях, пробивайки постоянното бръмчене в главата му.
Мат се обърна и видя насочени към него дула.
Моряците!
Аманда изчезна сред тях. Мат бе изостанал твърде много. Нямаше начин да успее. Метна се по корем с протегнати напред ръце, стиснал здраво брадвата.
Разнесоха се изстрели. Над главата му засвистяха куршуми. Ледени парчета полетяха от стените и тавана. Някои от тях рикошираха и попаднаха в него.
Мат се претърколи по гръб и погледна назад между краката си.
Гренделът се бе снишил само на метър от него, привел глава до леда. Продължаваше да драпа напред, твърдо решен да достигне жертвата си. От гърдите му се разнасяше рев пара излизаше от ноздрите му. Кръв течеше от многобройните рани — тялото му бе направено на решето от куршумите.
Мат зарита с босите си крака, за да се отдалечи.
Въпреки дъжда от куршуми звярът продължаваше да се мъчи да го достигне. Един нокът се стрелна напред, уцели крачола му и го закова за леда. Мат се напъна, но не успя да се освободи. За миг погледите им се срещнаха.
Мат видя огъня в очите му.