Както много пъти досега, изкачих се до ръба на кратера, за да се усамотя и да погледам обширните марсиански плата. Тези трупове… Кои ли сред тях бяха на моите родители, на сестрите ми? Но беше глупаво да мисля за това. Важното беше да докажем, че полицията е унищожила града. Какво ли обаче в Нов Хюстън щеше да се приеме като доказателство?
Обиколих половината пръстен, когато забелязах, че някой се катери към мен. Учудих се. След избухването ми вече се отнасяха с мен като с безумец и престанаха да ме безпокоят напразно. Видях, че е Хана, и спрях.
— Какво искаш? — подвикнах й отдалеч.
Тя мълча, докато стигна до мен, и чак тогава каза:
— Идентифицирах търговските знаци на експлозивите, с които са унищожили купола. — Лицето й сякаш пламтеше в потоците кислород от отворите на скафандъра. Явно беше разстроена. — Американски са.
— Не ме изненадваш.
— Но… — Отвори уста, за да поеме повече кислород, а очите й се насълзиха. Не разбирах какво иска — да я похваля или да я утеша? — Защо американците?…
— Естествено е — отсякох, раздразнен от нейната наивност. — А според тебе кой притежава тази планета?
— Знам! — ядоса се и Хана. — Ясно е, че те са опората под краката на комитета. Но това тук…
— Нищо ново. Тяхната революция от 1776 година е отдавна забравено минало. Сега Америка управлява империя, част от която сме и ние — най-далечната им колония.
— Не бих казала, че е толкова просто.
— Колония сме, казвам ти! Комитетът е пряко подчинен на американците и руснаците.
Тя седна на един ръбат камък.
— Какво има? — промърморих. — И преди си ме чувала да говоря подобни неща.
— Да, да, само че…
Пак се взря в парчето пластмаса, което държеше.
— Сега се убеди, че е вярно — довърших вместо нея.
Хана кимна. Дожаля ми за нея. И в същото време й се ядосах. Би могла да ми повярва отдавна. Нали затова работеше под мое ръководство — да научи каквото съм си направил труда да изясня за този объркан, нещастен свят? Това е лошото в работата на наставника. Студентите ти започват да вярват само на онова, в което са се убедили лично.
А Хана седеше унило, като че влак бе прегазил кучето й. Настаних се на парче скала, изтръгнато от планинския масив, още когато метеоритът се бе врязал в него и оставил кратер след себе си. Долу работата за деня привършваше. В кафеникавия здрач човек би могъл да се заблуди, че градът тепърва се строи — половината сгради готови, други с натрупани наоколо материали.
Постарах се да й обясня как е станало.
— Боя се, че при нас са се съчетали най-лошите пороци на американската и руската политическа система. — Подхвърлях парче ударно уплътнен базалт на дланта си. — Имали са едни и същи цели спрямо Марс и още преди да станат на Земята толкова близки партньори, вече са командвали заедно тук. За съжаление именно най-неприятните елементи на тези системи са си паснали чудесно. Ето на какво сме подчинени.
— Сигурно е така.
— Но пък най-доброто у американците и руснаците се е сляло, за да предизвика борбата срещу комитета през 2248 година. Поне това е моето мнение. Опит да бъдат осъществени идеали, които никога не са имали шанс на Земята. Но… — захвърлих камъчето към дъното на кратера, — …сама виждаш какво е сполетяло бунтовниците. А след това властите затегнали контрола още по-свирепо.
— Е, поне не ви ли се струва, че вече не ни притискат толкова? Нали в момента сме в Нов Хюстън. А в „Реферативният сборник“ допускат за публикация почти всички получени материали.
— Знаят, че ние сами ще се цензурираме, преди да ги изпратим.
— Но не и вие, Накаяма или Лебедян. Все пак и тримата имате извънредно много публикации. А хората вече могат да се движат свободно по планетата. Поне когато формулярите минат през цялата бюрокрация.
— Онези в „Реферативният сборник“ не ги е грижа за миналото. Опитай да пробуташ аналитична статия срещу комитета и ще видиш какво ще стане. — Пак хвърлих камъче към града. — Въпреки всичко ти си права. Малко ни отхлабиха примките на шиите.
— Може би комитетът е избрал по-либерална политика. Нали има нови членове…
За Бодила ли намекваше? Бе се постарала да не видя лицето й в този миг, преструваше се, че гледа към дъното на кратера. Май опитваше да ми се бърка в живота.
— Мисля, че вече нямат нужда от стегнатата примка. Позволяват малко повече свобода, защото има практическа полза от нея. Нали разбираш — поддържат илюзията за благополучие. Всички са доволни.