— Но вие не сте.
— Ъхъ… — Ето, пак говореше лично за мен! Какво ли се опитваше да постигне? — Сигурно помня прекалено много неща — казах, за да я объркам, но веднага се засмях. — Всъщност почти нищо не помня.
Тя ме изгледа с любопитство.
— Но нали си спомнихте гибелта на града?
— Да, онази вечер на улицата. И вече само помня, че съм си спомнил. Не е същото, обаче ми е достатъчно.
— И искате да докажете, че полицията е виновна за всичко, защото сте бил в града по онова време?
Време беше да я поставя на мястото й. Започвах да се чувствам неудобно.
— И други се опитват да преосмислят историята заедно с мен. Или поне напредват в същата посока. Накаяма и Лебедян са по-възрастни от мен… Питам се дали и те са прозрели истината в някой друг град…
Но Хана вече се бе обърнала към ескалатора.
— Това е Бил! — възкликна тя. Явно не чуваше какво й говоря. — Чудя се дали е дошъл да ме търси.
— Значи си единствената, която още се чуди — изтърсих и в същата секунда се стъписах от собствената си грубост, но се чух да продължавам: — Търси те и още как!
После се ухилих нелепо.
— Харесвам го! — рязко отвърна Хана.
— Прекрасно. Така ще е още по-лесно за него. — Не можех да повярвам, че ръся тези глупости. С всяка дума ставаше по-зле! — Извинявай, исках да кажа, че това би го зарадвало много. Аз… аз ще си довърша разходката.
Тя кимна, без да отделя погледа си от Бил.
— Онези търговски знаци ще ни помогнат — промълвих смутено. — Те са сериозно доказателство.
— С Бил и Соуза ще опишем находките — каза тя сдържано, без да се обърне към мен.
2
Превръщаме тези развалини в отделни предмети и отломки според стремежите си — почистваме ги, класифицираме ги, после ги подреждаме в спретнати редици на пода на музейната палатка. Всички си играем на Шерлок Холмс с боклука на миналото. Такава е археологията.
Разкопавахме, пресявахме, изчетквахме, взирахме се напрегнато в находките. Нов ден следваше предишния, седмиците се изнизваха, а ние изследвахме сграда след сграда в мъртвия град. Взривната загуба на атмосферата при падането на купола бе накарала някои херметизирани постройки да гръмнат като прекалено надути балони. Неприятна гледка. Случваше се да открием и трупа на някой щурмовак, скрит толкова добре, че другите полицаи не бяха успели да го намерят. Какво ли можехме да кажем за тях? Сатарвал ги обяви за жертви на безредиците и им уреди официално погребение. Аз беснеех. Съмнявах се дали ще успеем някога да оборим доклада на Комисията Еймз. Току-виж, си останал завинаги част от историята на Марс. В края на краищата нали победителите пишат историята. Победеният винаги е виновен. Осемстотин хиляди души са загинали. Е, и? Да, явно смутовете са били твърде значителни, пък и измяната на руската флота… Онези двеста тома ще ви обяснят как е станало всичко, но ако искате да узнаете нещо повече, дали да не ви пратим да продължите проучванията си в астероидния пояс? О, значи не желаете да се ровите още в миналото? Напълно ви разбираме.
Така се гради историята, защото фактите не са нещо материално. Но археологът вярва, че вещите създават фактите или ги заличават. Всяка голяма лъжа в историята (не че всички са оборени, съвсем не) — за Ричард III, за десетилетията на Съветския съюз, за американския президент Труман, за расовите вражди в Южна Африка, за бедствието на Меркурий — е била опровергана от материални доказателства.
Заричах се, че и тук ще напишем историята отново. А Сатарвал се подсмиваше: „Можем да обясним всяка ваша находка.“ И неговото „министерство на истината“ сякаш се изправяше като грамада зад гърба му. Защо ли да не бъде самоуверен — истинската история никога не влиза в учебниците. Но археологията е изкуство да разчетеш онова, което не е било написано. Вещите не лъжат.
— Куполът рухнал на главите им и изведнъж вече било безполезно да защитават пръстена на кратера — казах на Хана, Бил и Хайди, както стояхме един ден пред развалините на енергоцентралата. — Хиляди са загинали, останалите били хванати като в капан в своите убежища, а щурмоваците се спускали като порой отгоре. Какво щяхте да направите вие? Къде щяхте да отидете?
— Централата е била последното огнище на съпротивата, съгласни ли сте? — обади се Бил. Изгледах го скептично. Лесно предлагаше щури теории, но не бързаше да ги обоснове. — Оттук през ръба се стига право в дефилето, което те са наричали Копиевидния каньон. Може би са се скрили там и са се опитали да избягат. Нали намерихме и бележка, според която са се готвели да го направят.