Засмях се.
— Наистина ли чух тези думи от устата на Макнийл?
Зачетох се отново, а той намери копие на бележника и седна наблизо.
Значи Марсианският космически съюз е организирал своя малка революция и под прикритието на по-голямото въстание на Марс тези хора са откраднали три миньорски кораба, за да построят звездолет…
— Ето какво е станало с онези руски кораби — измънках изумено. Макнийл бе прочел достатъчно, за да кимне. — Знаехте ли нещо за този Космически съюз?
Той поклати глава.
— Научих едва преди две страници. Това се казва изненада!
— Така е…
Стигнах до момента, когато Вайл се съгласила да помогне на бунтовниците да стъкмят своя импровизиран звездолет, увлякох се в разказа й и започнах още по-припряно да прелиствам, за да науча какво е станало после. Бягството от полицията… подготовката на звездолета… насочването му към открития Космос… с всяко събитие четях все по-настървено. Накрая Ема Вайл се завърна на Марс, разтърсен от революцията. Чак тогава започнах да чета по-внимателно. Трудно ми е да опиша чувствата, които събудиха у мен последните страници на дневника. Почти всяко изречение отговаряше на отдавнашен въпрос, загнездил се в съзнанието ми, и аз трепвах от удовлетворение или учудване. Като че чувах откровение, изречено от нея. Никое творение на самиздата не бе предизвиквало такъв шок у мен. Изобщо не бях подготвен за края на разказа. Тъкмо описваше подробно плановете им за бягство и… следващата страница се оказа празна. Само две трети от бележника бяха изписани. Бавно затворих корицата, а мислите кипяха в главата ми.
— Както изглежда, не са успели — изрече Макнийл. Май бе чел още по-задъхано от мен. — А и следите от обгаряне по колата… Сигурно са ги улучили.
— Вярно е. — Станах и закрачих из палатката. — Само че не намерихме трупове в колата. Може би наистина са ги улучили и толкова са бързали да се измъкнат, че са оставили всичко това.
— Вероятно.
— Къде е картата на онзи начупен терен източно от Маринерис?
— Най-отгоре във втория сандък. Но при този мащаб не би могла да им послужи за нищо. Отбелязаните точки сигурно са водни станции.
Намерих картата и я разгънах. Топографска карта, разчертана с тънки кафяви линии. Веднага се разпознаваха релефът в източната част на Валис Маринерис и още по-хаотичният терен на изток. И в тази безмълвна гора от плътно събрани нагънати линии бяха отбелязани четири малки червени точки. Три по южната страна на една от падините и една в центъра. Нямаше никакви пояснения и не познах веднага падината, но бързото сравнение с официална карта на планетата показа, че това е Хаос Ауреум — дълбока падина във все още недокоснатата пустош.
— Може би са взели по-едромащабните карти със себе си.
— Кой знае…
Сгънах картата и я сложих в бележника.
— Звездолет! Склонен ли сте да повярвате?
— Не. Нищо чудно, че и тя ги е смятала за безумци.
— Да… — И въпреки всичко ми допадаше неукротимият дух на онази група, съпротивата им срещу комитета. — Чудя се какво ли ги е сполетяло?
— Вайл явно е била изобретателен конструктор. Ако са им стигнали горивото и припасите, кой знае докъде са отлетели? Но и пък колко ли напред е трябвало да продължат? Какво ли са очаквали да намерят? Друга Земя?
— Или друг Марс. Тласкало ги е отчаянието.
Тази омраза към комитета ми беше позната, но никога не ме бе подтиквала към действие. Всъщност цялата ми работа само му помагаше.
— Дали има още едно копие от дневника?
— На онази маса отсреща.
Взех копието и го натиках ядно в пощенската кутия на Сатарвал.
— Не ми се вярва да е погледнал това досега.
Макнийл се засмя.
— Най-скъпоценната находка. Историята на Марс вече няма да е същата като досега.
— Вярно.
Бях се сгорещил и не се съмнявах, че по лицето ми е плъзнала петниста руменина и че съм ухилен като клоун, но това не ме притесняваше. Притисках с една ръка дневника на Ема Вайл към корема си, другата размахвах в безсмислени жестове. След като открих онова, от което толкова отдавна се нуждаех, изпитвах странни чувства. А пред мен беше опустялата обща палатка на лагера — покритите с кутии и карти маси, леко трепкащите лампи, едва чутото бръмчене на кафемашината, а единственият ми буден колега се бе прегърбил уморено на стола в среднощната тишина. Толкова привична за живота ми гледка и все пак преобразена напълно от думите по старите страници, които държах. Сякаш бях победител, изправил се насред полесражението. Мечтател, озовал се в своя сбъднат блян.
— Почти… почти бях загубил всякаква надежда. — Макнийл леко наклони глава встрани. Слушаше ме с пестеливото внимание на преуморения човек. — Но не се отказах! И… — Усетих как глупавата усмивка пак разтегли устните ми. — Сега ще се просна в леглото си и внимателно ще прочета всичко.