Каквото и да направех, нямаше да ги сваля от власт.
Кратерът Колпос не е голям (с диаметър 8 километра). Намира се в западната част на Хелас Планиция и е най-ниската точка на марсианската повърхност — четири километра под средното ниво.
Не забелязах особени промени в Нов Хюстън. Все едно бях попаднал на историческа реконструкция — „Разкопки на Марс през двадесет и шести век“. Когато изследователската работа тук завърши, навсякъде ще бъдат поставени месингови табели и ще бъде оградено с червени шнурове, за да не пипат любознателните зяпачи. Символът на унищожението, превърнат в туристическа забележителност.
Макнийл ме разведе из града. Все още сякаш почистваше с четка за зъби и разкопките почти не се бяха променили отпреди година.
Като всеки трезвомислещ практик Петрини побърза да ме посрещне със сърдечна усмивка.
— Поздравявам ви за повишението. Научихме днес, само преди няколко часа. Висока чест! Надявам се, че ще си спомняте старите си приятели, когато отидете в Бъроуз.
— Много неща ще трябва да си припомня.
Хана, Бил, Хайди и Соуза бяха в енергоцентралата. Поздравиха ме и ме разведоха сред разчистените стени. Да, тук също всичко беше готово за поставянето на табелите.
— Потрудили сте се — отбелязах мимоходом. — Но се надявах да сте свършили повече.
По-късно Хана и Бил ме отведоха на ръба на кратера, за да ми покажат докъде са стигнали с проучванията на взривовете. Доста сериозни резултати, макар че и един човек можеше да се справи чудесно, не бяха нужни двама.
— Ще се женим — съобщи ми Бил.
— Тъй ли? — Постарах се да прикрия учудването си. — Не знаех, че този обичай още се спазва. Приемете най-добрите ми пожелания.
— Предположихме, че ще се върнете скоро — намеси се Хана, — затова отложихме малко церемонията. Надявахме се да присъствате. Ще го направим тук, в лагера. В събота.
— Благодаря ви. Я ми кажете, публикувахте ли вече заключенията от проучванията си? — Двамата се спогледаха. — Знам, че би трябвало да следя как върви при вас, но в Александрия бях твърде зает и си мислех, че вече сте се погрижили за това.
— Подготвихме текста, за да го прегледате — бавно изрече Хана. — Хрумна ни, че може да станете съавтор…
— О, не, откажете се от тази идея. Резултатите са си ваши. Дори не бях тук последната година. — Погледите им ми се сториха особени, Бил пак се озърна към Хана. — Е, добре, нека това бъде моят малък сватбен подарък за вас — казах най-после, защото се сетих, че може би искат името ми под статията, за да привлече внимание. — Още веднъж ви поздравявам. Непременно ще бъда на сватбата.
Сватба. Какъв идеализъм…
В събота следобед всички се събрахме в голямата палатка, украсена с цветни орнаменти и гирлянди. Чудесен ден — безветрие, кристално чист въздух, наситено виолетово небе.
Церемонията беше кратка. Семейство Клезърт бяха кумове. Като пастор от унитарианската църква Соуза водеше службата. Бил и Хана си размениха обичайните неизпълними клетви и празненството започна. Бяха поръчали няколко каси от най-хубавото шампанско и аз охотно участвах в изпразването на бутилките. След седмата чаша се преместих в ъгъла, за да освободя място за танцуващите. Цялата експедиция се бе събрала — шестдесетина души — и повечето танцуваха под сложните смесени ритми на музиката на Ив Морис. Взирах се през отворения вход на палатката към ръба на кратера. Колко ли сватби е имало в Нов Хюстън? Оцеляла ли е по чудо някоя от семейните двойки? Не ми се вярваше… И все пак, дали не са успели да избягат някъде из хаотичните терени…