Петрини застана до мен с чаша в ръка.
— Сигурно е приятно да виждате колко добре се погаждат вашите студенти.
— Така ли бихте нарекъл отношенията им?
— Едва ли е нещо повече — засмя се той.
Разбрах, че и той е доста пийнал. Алкохолът е опиат със странно въздействие.
— В инспектората ни очаква много работа. — Изпих чашата си до дъно. — Ще започнем разкопки на всички забранени досега места, ще субсидираме университетите за целта, когато е необходимо. Може би ще успея да изкопча малко пари и за вас, ако имате желание да изясните точно какво е станало по време на онази революция. — Кимнах му съвсем сериозно. — Защо не проверите историята за подземните пещери на зелените човечета?
Още се опитваше да измисли отговор, когато Хана ме покани на танц. Тактично бе избрала по-бавна мелодия и затова можехме да кръжим кротко сред останалите танцуващи, сред общата гълчава.
— Изглеждаш чудесно — казах й.
Носеше бяла пола и синя блузка. Наведох се да я целуна по бузата и пропуснах една стъпка.
— Благодаря.
— Но не разбирам това нещо със сватбата — промърморих недоволно. — Толкова остаряла церемония, в съвременната епоха едва ли има смисъл. Очаквах да проявиш повече разсъдливост. Двойно по-умна си от Бил…
Тя се дръпна рязко и на лицето й се изписа раздразнение. В миг осъзнах какво казах. От отчаяние я поведох пак сред другите двойки.
— Почакай, Хана, моля те да ме извиниш. Изтърсих страшна глупост. Много съжалявам. Май прекалих с шампанското. — Тя кимна, но не ме погледна. — Само че ти наистина си най-способната от всички. Единствена ти никога не си съгласявала със Сатарвал и лъжите му. Тревожа се за тебе. Да знаеш, могат да превърнат в зло всичко, което направиш. Използват и победите ни също толкова успешно, колкото и пораженията. Служат си с всякакви похвати. Непременно бъди нащрек. Не им позволявай да те засмучат в системата. Твърде умна си. Твърде млада и твърде проницателна.
— Това няма да се случи, професор Недерланд. Все пак ви благодаря за предупреждението.
— Това е част от задълженията ми като твой наставник. Ти си най-добрата и искам да ти предам това, което съм научил.
Пак я целунах по бузата и тя ме изтърпя стоически. Ами да… Наставник, който се е наквасил с шампанско и натрапва поученията си в сватбената вечер. Отвратително. Ужасен от самия себе си, аз отстъпих назад. Хана ме изгледа за миг със съжаление, но от положението ме избави Макнийл, който също не беше блестящ танцьор и искаше да се възползва от бавната песен. Повлякох се замаяно към масата с бутилките.
Обърнах още няколко чаши и излязох навън. Настроението ми като че падна в пропаст. Дръпнах от главата си шлема и студът ме отрезви, но още бях потиснат. Вторачих се в бронзовото слънце и квартета от орбитални огледала. Надявах се с бягството си от Александрия да се отърва от това състояние. Нов Хюстън ми изглеждаше моят дом, истинският ми живот, моята същинска работа. Но беше все същото където и да отида. И тук усилията ми щяха да са безполезни, а животът — празен. Нямаше къде да избягам. Спомних си края на поемата „Градът“ от Кавафи:
Понякога съм толкова изтощен!
Хаосът — пропаднали терени, представляващи главоблъсканица от къси, задънени долини и ридове.
Тръгнахме от Нов Хюстън с шест големи експедиционни коли и две по-малки полеви машини. Насочихме се към Ауреум Хаос — района, отбелязан с червените точки на картата, която намерихме. Заедно с нас в първата кола пътуваше Ивлин — картографка от бюрото на инспектората в Копратес. Тя ни упътваше. Движехме се в меката светлина на фалшивата зора от орбиталните огледала. Небето сияеше в бяло и златно, пред нас се простираше кехлибарената равнина с рязко очертани сенки от всяка скала и камъче. По радиото чувахме разговорите в другите коли, но в нашата беше тихо. Подминахме стоманена опора, стърчаща като кост от пръстта. Ивлин разпозна в нея останка от отдавна демонтиран водопровод и ни насочи да се движим покрай линията на опорите.
Късно следобед стигнахме до път. В районите на кратерите е лесно да прокарваш пътища. Пускаш булдозера и имаш равна ивица, обрамчена от два ниски вала чакъл.
— По този ще стигнем почти до целта — увери ни Ивлин.
Озърнах се — над следващите коли се издигаше дълъг облак прах и вятърът го отнасяше на изток. Пътят криволичеше край толкова стари кратери, че ръбовете им представляваха заоблени могилки.
Напредвахме бързо. Спряхме за през нощта на самия път, потеглихме рано на следващата сутрин. Завихме на изток, доближихме източния край на пропастта Еос. Същия ден стигнахме до Ауреум. Тук равнината пропадаше в неравна местност, която продължаваше на север, докъдето различавахме нещо. Ауреум е падина, хлътнала повече от два километра надолу, затова можехме да виждаме околността четиридесет километра напред — нагъната, надупчена земя, сякаш тук се бяха сражавали гиганти. Гледах потиснато хаоса — как бих успял да открия скривалището на бунтовниците в тази топографска лудница?