И внезапен вик в слушалките:
— Вижте това! Погледнете!
— По-кротко — промърморваше Ерунг. — Кой говори?
— Насам!
Една от фигурите махаше с ръка и сочеше бялата стена над себе си. Ерунг отиваше припряно при него, ние я следвахме. Струпвахме се под ледената кула, втренчили погледи в знаците на гладката повърхност.
В съня си знаех, че двете думи бяха на санскрит, изписани на азбуката „наранги“: абхи-уд и аби-ут-сад. Знаех и значението им: „да тласнеш, да запратиш надалече“ и „да накараш да тръгне напред“.
Друг път, зареян в полудрямката, когато исках да се събудя, но нещо ми пречеше, аз бях със следващата експедиция до Плутон, потеглила с твърдото намерение веднъж завинаги да сложи край на споровете за произхода на находката. Чак тогава се събуждах. Може да се каже, че това е сред редките мигове на облекчение в живота ни — нещо ни тревожи и потиска, но после осъзнаваме, че ни се е присънило и няма от какво да се опасяваме. Но този път нямах тази утеха. Сънят беше действителност. Беше 2610 година и ние летяхме към Плутон.
В „Снежинка“ се намираха седемдесет и девет души — двадесет и четирима екипаж, шестнадесет журналисти, тридесет и девет учени и техници. Средствата отпусна Изследователският институт на Транзитната станция, но всъщност главен виновник за експедицията бях аз. Щом се сетих за това, изпъшках и се надигнах от леглото.
Хладилникът се оказа празен и след като наплисках лицето си с няколко шепи вода, излязох в коридора. Грубите му дървени стени не се срещаха точно под прав ъгъл. Мекият мъх на пода беше учудващо приятен за краката ми.
Тъкмо минавах край каютата на Джонс и вратата се отвори.
— Доя! — Той сведе поглед към мен. — Появи се най-после. Започваше да ми липсваш.
— Да, знам, че се увличам в работа. Вече съм готов за един малък гуляй.
— Доколкото разбрах, доктор Бринстън искал да си поприказва с тебе — осведоми ме Джонс, докато разресваше с пръсти дългите си кестеняви кичури. — За закуска ли си тръгнал?
Кимнах и продължихме заедно по коридора.
— Бринстън защо толкова напира да говори с мен?
— Искал да организира поредица от семинари за Айсхендж, всеки от нас да води по един.
— Олеле… Да се включа в такова нещо?
Бринстън беше главният археолог на експедицията и може би това го правеше най-важният човек сред нас, макар формално да ни ръководеше доктор Лхоцзе от Изследователския институт. За жалост Бринстън твърде добре съзнаваше положението си. Беше истински трън в задника — прекалено общителен земянин (едва ли е нужно да споменавам подобна особеност, когато говоря за жител на третата планета) и отявлен академичен бездарник. Макар че беше готов да работи до изнемога.
Завихме зад ъгъла и продължихме по главния коридор към трапезарията. Джонс ми се ухили.
— Очевидно е убеден, че е много важно и ти да участваш, като се знае ролята ти в цялата тази щуротия.
— Я стига си ме занасял…
В изцяло бялото преддверие на трапезарията голям синкав екран за съобщения заемаше почти цялата стена. Някой съвсем наскоро бе набрал в средата с яркооранжеви букви въпроса, който ни запрати през пространството: „Кой е издигнал Айсхендж?“
Естествено, отговаряха му само с шеги. До средата на екрана с червени калиграфски букви се мъдреше „БОГ“. Друг, в жълто: „Това са останки от кристализирал леден метеорит.“ Зелено, в долния десен ъгъл: „Недерланд.“ Отдолу някой бе добавил: „Не е вярно, бил е някой друг от извънземните.“ Засмях се. Имаше още няколко предложения (особено ми хареса това: „Плутон е планета-послание от друга галактика“), но повечето бяха известни от първата година след откриването на мегалита, още преди Недерланд да публикува резултатите от проучванията си на Марс.
Джонс пристъпи към пулта.
— Да прибавя и най-новото си хрумване. Я да видим… да, с жълт готически шрифт е най-добре.
Започна с познатото си основно твърдение: „Айсхендж е издигнат от праисторическа земна цивилизация…“ Той упорстваше, че човечеството има извънземен произход и че през ранните епохи от пребиваването си в Слънчевата система все още е разполагало с технологии за космически полети. Сега продължението гласеше: „…но надписите са направени от експедицията на Давидов“.
— Джонс, не ти ли омръзна? — присмях му се. — Колко от тези драсканици са твое съчинение?
— Не повече от половината — призна си той и като видя стъписаното ми лице, прихна.
И аз не се сдържах, но преди да влезем в трапезарията, си придадохме намръщения вид на сериозни хора.