— Помогнах им да го построят, а вече само аз останах. Тя си беше… — оглушителен звук на тромбон, — …само стари мъже и жени, които изпрати там, сега всички са мъртви. Освен мен!
Каза още нещо, но гласът му потъна в крясъците.
— Кой? Как го направихте? — развиках се с все сила.
Пресече въпросите ми, като ме отблъсна грубо.
— Достатъчно ти обяснявах. Останалото ще научиш сам.
Обърна се и се запромъква през тълпата толкова яростно, че ядосаните хора започнаха да размахват ръце и ми пречеха да го догоня. Промушвах се, разблъсквах ги, тласкан от отчаяното желание да го настигна. Забелязах стърчащата разрошена коса и се втурнах право през плътна групичка веселяци.
— Чакай! Чакай!!!
Той ме чу, спря и ме повали с безмилостен удар. Побързах да стана, видях главата му над гъмжилото, но се отказах от преследването. Имаше ли смисъл? Щом не искаше да ми каже нищо повече, едва ли бих могъл да го убедя.
Стоях зашеметен в мътната светлина на утрото, сякаш новата година бе донесла и съвсем непознат свят. Някакви хора ме сочеха. Усетих се, че съм мръсен и раздърпан. Не че това ме отличаваше кой знае колко от околните, но все пак разтърсих глава, за да се опомня.
— Честита ви Нова година! — подвикнах на зяпачите и на странния човек с неговите смайващи откровения.
Върнах се да видя останал ли е някой от моя екип.
Изобщо не се съмнявах, че особнякът знае нещо извънредно важно за Айсхендж. Тази увереност преобърна живота ми.
Храната свърши, а паметта ми се изтощи, затова реших да се откъсна от клавиатурата и спомените си за ден-два. Исках да се помотая сред хората из общите помещения. Може би щях да срещна Джонс или сам да го потърся. Подочух, че някои се обидили, защото той бил поканен (от мен) да участва в експедицията. Теофилус беше парий в науката, един от онези чудаци, готови да оспорват и най-непоклатимите основи, на които се крепи представата за света. Но аз се убедих, че червенокосият гигант е вероятно най-умният човек в „Снежинка“ и безспорно най-забавният. За разлика от останалите беше готов да говори и на други теми освен Айсхендж. Преди да се запътя към трапезарията, свързах се с библиотеката с намерението да си разпечатам някоя от книгите му. Дали да почета например пети том от „Хипотезите за праисторическите технологии“? Защо пък не. Набрах кода.
В кухнята си напълних голяма купа със сладолед и седнах до една маса да хапна и да чета. Нямаше никой друг в трапезарията. Сега не беше ли времето за сън? Нямах представа.
Погледът ми се спря на редовете.
„…Принудени сме да допуснем намесата на извънземна цивилизация в нерешения проблем за произхода на човека, тъй като науката досега се провали напълно в опита си да установи началото на човешката еволюция, тоест момента, когато хората са произлезли от някакъв присъщ за Земята животински вид. Скорошните находки в Урал и Южна Индия — вкаменени човешки скелети отпреди около сто милиона години — показват, че досегашната картина на еволюцията е изцяло погрешна. Така че с почти пълна увереност можем да допуснем намесата на друга цивилизация във формата на генно инженерство, кръстосване на видове или най-вероятно колонизация на планетата Земя.
В такъв случай не би било невъзможно и в праисторически епохи да е съществувала човешка цивилизация с високо технологично развитие — образно казано, предишната вълна на историята, напълно непозната за нас. Неизбежно е да нямаме на разположение никакви останки от такава цивилизация. Континентите и океаните са променили положението си оттогава, самото човечество вероятно неведнъж е било на ръба на гибелта като вид. Дори да е имало великолепен град на широкия триъгълник на Индия — тогава парче от праконтинента Гондвана, движещо се на север, — как бихме могли да знаем нещо за него, ако при сблъсъка между Индия и Азия е бил смазан дълбоко под Хималаите? Дали пък това не е причината Тибет отколе да е средище на древна и изтънчена мъдрост, а и родина на несъмнено най-древния език — санскрит? Или някои от онази древна раса са оцелели в орбита около Земята по време на геоложкия катаклизъм? Или тибетците са открили пещери, от които дълбоки пукнатини се вият през базалтовите плочи до съхранени зали от древния град…“
В купата не беше останал сладолед, затова отскочих до кухнята да я напълня. Клатех глава, докато премислях този абзац от книгата на Джонс. Върнах се в трапезарията и заварих самия Теофилус, увлечен в разговор с Артър Гросджийн. Стояха пред дългото демонстрационно табло и Гросджийн тъкмо вземаше една показалка. В експедицията на „Персефона“ бил главен планетолог и бе съавтор на единственото подробно описание на мегалита. Наближаваше петстотин години, изглеждаше крехък и преуморен. Сега слушаше търпеливо разпаления Джонс. Седнах да си доям, гледах ги и слушах.