— Разбойник и подлец — извика евреинът, отвръщайки на обидите на подтисника с ярост, която не можеше вече да обуздае, въпреки че знаеше колко е безсилна, — няма да ти платя нищо, нито една сребърна стотинка няма да получиш, ако не ми върнеш дъщерята здрава и неопетнена.
— Ти с всичкия си ум ли си, израилтянино — рече норманецът строго, — да не би да имаш магия, която може да запази плътта и кръвта ти от горещото желязо и врящото масло?
— Не ме интересува! — викна евреинът, доведен до отчаяние от бащинската си обич. — Прави с мене, каквото искаш. Дъщеря ми е моя плът и кръв и ми е хиляди пъти по-скъпа от това тяло, което ти заплашваш с жестокостта си. Няма да ти — дам никакво сребро, освен ако можех да го излея стопено в алчното ти гърло. Не, няма да ти дам ни една сребърна монета, назарянино, макар и с това да те спася от проклятието, което си заслужил с целия си живот. Вземи ми живота, ако щеш, и признай, че евреинът в мъченията си съумя да разочарова християнина.
— Ще видим — рече Фрон де Бьоф, — защото, кълна се в светия кръст — ужаса за твоето проклето племе, — ти ще изпиташ всички мъки на огъня и стоманата. Съблечете го, роби, и го привържете за железата.
Въпреки слабата съпротива на стареца, сарацините вече успяха да смъкнат горната му дреха и тъкмо щяха съвсем да го съблекат, когато отвън замъка на два пъти се разнесе звукът на рог, който проникна чак в тъмницата. Веднага се чуха високи гласове, които викаха сър Реджиналд Фрон де Бьоф. Тъй като не желаеше да го сварят зает с такова пъклено дело, свирепият барон даде знак на робите да върнат на Исак дрехите и напусна тъмницата със слугите си, като остави евреина да благодари на бога за спасението си или да оплаква пленничеството и съдбата на дъщеря си, според това кои чувства надделяваха — егоистичните или бащинските.
ГЛАВА XXIII
Стаята, в която въведоха лейди Роуина, бе подредена и украсена с известно примитивно великолепие и фактът, че я поканиха тук, можеше да се смята като особен признак на уважение, каквото не бе оказано на другите пленници. Но тъй като жената на Фрон де Бьоф, за която първоначално бе мебелирана тази стая, бе отдавна умряла, избраните по неин вкус украшения бяха овехтели и занемарени. На много места драпериите висяха накриво по стените, някои бяха потъмнели или избелели от слънцето, а други вече разпокъсани и прогнили. Колкото и неприветливо да беше това помещение, все пак бяха сметнали, че то е единственото в замъка, достойно за една богата саксонска наследница. Тук именно я оставиха да размишлява върху съдбата си, докато актьорите в тази тъмна драма си разпределяха ролите, които всеки от тях трябваше да играе. Това се извърши на едно съвещание между Фрон де Бьоф, де Брейси и тамплиера. След дълги и разгорещени спорове относно облагите, които всеки един от тях настояваше да спечели като свой дял от това дръзко предприятие, най-после те решиха съдбата на нещастните си пленници.
Наближаваше вече обед, когато де Брейси, заради когото първоначално бе предприета тази авантюра, се яви пред лейди Роуина, за да се помъчи да спечели ръката и имуществото й.
Времето между пристигането в замъка и този момент не бе изцяло запълнено със съвещания между затворниците, тъй като де Брейси бе намерил възможност вече да се на-гизди по вкуса на тогавашните контета. Той бе захвърлил зеленото расо и маската. Дългата му буйна коса се спускаше на чудновати букли върху богато украсена с кожи мантия. Брадата му бе късо подстригана, жакетът му достигаше до средата на бедрата, а поясът, с който бе пристегнат и на който висеше тежкият му меч, бе бродиран и гравиран със злато. Вече споменахме екстравагантната мода на обувките по онова време. Носовете на обувките на Морис де Брейси биха могли да съперничат по екстравагантност с тези на най-голямото конте, тъй като бяха повдигнати нагоре и извити като рога на овен. Така се обличаха в онази епоха галантните кавалери. В случая ефектът на облеклото се подсилваше от хубостта и добрите обноски на де Брейси, които съчетаваха грацията на дворянин с прямотата на воин.
Той поздрави лейди Роуина, като свали кадифената си шапчица, украсена със златна брошка, на която бе изобразен свети Архангел Михаил, който тъпче в краката си сатаната. Същевременно учтиво подкани с жест дамата да седне. Тъй като тя остана права, рицарят свали ръкавицата на дясната си ръка и посегна да я заведе до стола. Но Роуина отказа да се възползува от неговата любезност и отвърна: