— Боя се, твърде много се боя — продължи Черния рицар, — че тук няма герой, който да може да поеме засега ролята на отец-изповедник.
Всички се спогледаха и замълчаха.
— Виждам — каза Уомба след кратка пауза, — че глупецът си остава глупец и затова трябва да си сложи главата в торбата, щом мъдрите не щат. Трябва да знаете, скъпи ми братовчеди и земляци, че преди да сложа пъстрата шутовска дреха, аз носех расо и се готвех за монах, но ме хвана мозъчна треска и след нея ми остана само толкоз мозък, колкото стига за шут. Вярвам, че с помощта на расото на добрия ни отшелник и със светостта и знанията, зашити в качулката му, ще ме сметнат за подходящ да дам земна и небесна утеха на добрия ни господар и на другарите му по нещастие.
— Как мислиш, а? Дали му стига дотам умът? — обърна се Черният рицар към Гърт.
— Не знам — рече Гърт, — но ако не му стига, това ще бъде първият случай, когато не е успял да използува глупостта си.
— Слагай тогава расото, приятелю — рече рицарят — и нека твоят господар ни изпрати по тебе сведения за положението в замъка. Те сигурно са малцина и шансовете са пет към едно, и може би ще можем да го превземем с внезапна и смела атака. Времето напредва — върви.
— Междувременно — каза Локсли — ние така ще обградим замъка, че дори и муха да не може да изнесе вест оттам. Така че, добри приятелю — продължи той, като се обърна към Уомба, — ти можеш да увериш тези тирани, че ако упражнят, каквото и да е насилие над пленниците си, ще си го върнем стократно над техните хора.
— Pax vobiscum125 — рече Уомба, който вече се бе увил в монашеската си дреха.
И той тръгна да изпълни поръчението си с тържествена и внушителна походка на истински монах.
ГЛАВА XXVI
Когато шутът, облечен в расото и качулката на отшелника и препасан през кръста с неговата връв, се изправи пред портата на замъка на Фрон де Бьоф, пазачът го попита как се казва и за какво е дошъл.
— Pax vobiscum — отвърна шутът, — аз съм беден монах от францисканския орден и идвам тук да изпълня своя дълг към някакви злочести пленници, които се пазят в замъка.
— Храбър монах си ти — рече пазачът, — щом идваш тук, дето освен собствения ни пиян изповедник не се е явявала птица като тебе вече от двайсет години.
— Все пак аз те моля да съобщиш на господаря на замъка, че съм тук? — отговори мнимият монах. — Бъди сигурен, че той ще приеме тази вест благосклонно и птицата ще запее така, че целият замък ще я чуе.
— Покорно благодаря — рече пазачът, — но ако пострадам, задето съм напуснал поста си заради тебе, ще видя дали сивата ти монашеска дреха може да те предпази от стрела, взета от синя гъска.
С тази закана той слезе от куличката си и занесе в замъка необикновената вест, че един свет монах стои пред портата и иска да го пуснат незабавно вътре. Той бе немалко изненадан, когато господарят му заповяда да го пусне веднага. И след като предварително сложи хора да пазят входа срещу всевъзможни изненади, той се подчини, без да му мисли повече. Лекомислената самонадеяност, която бе дала на Уомба дързост да поеме тази опасна задача, едва не го изостави, когато се намери в присъствието на такава страшна и вдъхваща ужас личност като Реджиналд Фрон де Бьоф, и той промърмори своето pax vobiscum, на което разчиташе, за да поддържа илюзията, че е наистина монах, с повече трепет и колебание, отколкото досега. Но Фрон де Бьоф бе навикнал да гледа как хора от всякакъв ранг треперят в негово присъствие, така че плахостта на мнимия калугер не му даде никакъв повод за съмнение.
— Кой си и откъде идваш, отче? — запита той.
— Pax vobiscum — повтори шутът, — аз съм беден слуга на свети Франциск и като пътувах из тези пусти места, попаднах между разбойници, както казва евангелието — quidam viator incidit in latrones126, които разбойници ме изпратиха в този замък да изпълня духовния си дълг към две лица, осъдени от вашето почитаемо правосъдие.
— Добре — отговори Фрон де Бьоф, — ами можеш ли да ми кажеш, свети отче, колко са на брой тези бандити?
— Доблестни господарю — отвърна шутът, — nomen illis legio — името им е легион.
— Кажи ми ясно колко са на брой, попе, иначе расото и въженият ти пояс няма много да ти помогнат.
— Уви! — рече мнимият монах. — Cor meum eructavit127, тоест аз само дето не умрях от страх, ама струва ми се, че трябва да имаше свободни селяни и граждани най-малко петстотин души.