— Седрик — рече Улрика, — слабо познаваш ти човешкото сърце. За да постъпваш, както аз съм постъпвала, за да мислиш, както аз съм мислила, трябва да притежаваш подлудяващата склонност към наслада, примесена с острата жажда за мъст, с гордото чувство за сила. Те така опияняват човешкото сърце, че не може да им се устои. Но тяхната власт е отдавна преминала. Старостта не познава наслади, бръчките не могат никому да въздействат, самото отмъщение умира в безсилни клетви. Тогава идва разкаянието, като усойница, примесено с напразни жалби за миналото и отчаяние за бъдещето. И тогава, когато всички други силни импулси са изчерпани, ние ставаме като злите духове в ада, които може би изпитват съжаление за делата си, но разкаяние — никога! Но твоите думи събудиха нещо ново в душата ми. Ти право каза, че всичко е възможно за тези, които имат смелост да умрат! Ти ми показа пътя на отмъщението и бъди сигурен, че аз ще го поема. Досега то се бореше в похабеното ми сърце с други страсти — отсега нататък само то ще ме владее и ти сам ще признаеш, че какъвто и да е бил животът на Улрика, в смъртта си тя е била достойна дъщеря на благородния Торкил. Войска обсажда отвън този проклет замък — иди бързо и ги поведи в атака и когато видиш да се развява червено знаме от куличката на източния ъгъл на крепостта, притисни здраво норманите — те ще си имат тогава доста работа вътре и вие ще можете да превземете замъка въпреки стрелите и катапултите на норманите. Моля те, върви — следвай съдбата си и ме остави аз да следвам моята.
Седрик се канеше да я разпита по-подробно за това, което бе загатнала, но се чу строгият глас на Фрон де Бьоф да вика:
— Къде се бави този залисан поп? Кълна се в мидата на Компостела132, че ще го направя мъченик, ако се мотае тук да заговорничи със слугите ми.
— Нечистата съвест — рече Улрика — е добър пророк! Но не го слушай — върви при хората си! Нека вдигнат саксонския си боен зов, да запеят, ако щат, бойната песен на Роло133 — моето отмъщение ще им приглася.
С тези думи тя изчезна през една скрита врата и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в стаята. Седрик с мъка се принуди да направи поклон пред надменния барон, който му отвърна с леко кимване.
— Дълго трая изповедта на твоите каещи се, отче. Така е по-добре за тях, защото тази изповед им е последната. Подготви ли ги за смъртта?
— Аз ги намерих — отговори, както можа, Седрик на френски — готови за най-лошото още от момента, когато бяха узнали в чия власт са попаднали.
— Гледай ти! — каза Фрон де Бьоф. — Говорът ти май е на саксонец.
— Учил съм в манастира „Св. Уитоулд“ в Бъртън — отговори Седрик.
— Така ли? — каза баронът. — По-добре щеше да бъде за тебе, пък и за мене, да беше норманец. Но когато човек е в нужда, не може да избира пратениците си. Този манастир в Бъртън е бухалско гнездо, което си струва да поразбута човек. Скоро ще дойде денят, когато расото толкова малко ще може да запази саксонеца, колкото и бронята.
— Да бъде волята божия! — рече Седрик с разтреперан от гняв глас. Фрон де Бьоф обаче помисли, че гласът му трепери от страх.
— Виждам — рече той, — ти вече си въобразяваш, че нашите войници са нахълтали в твоята трапезария и в избите ти. Но ако ми направиш една услуга, каквото и да стане с другите, ти ще си спиш така спокойно в килията, както охлювът в черупката си.
— Кажи какво ще заповядаш — рече Седрик, прикривайки вълнението си.
— Последвай ме по този коридор, за да те изведа през задната врата.
Докато водеше мнимия калугер, Фрон де Бьоф му даде следните указания за ролята, която искаше той да играе:
— Ти виждаш, отче, онова стадо саксонски свини, които са се одързостили да оградят замъка Торкилстън. Разправи им, какво щеш, за слабостта на тази крепост или каквото щеш друго, което да ги задържи тука двадесет и четири часа. През това време ти ще занесеш този свитък, но чакай, знаеш ли да четеш, попе?
— Нито буква — отвърна Седрик, — само молитвеника, пък и в него познавам буквите само защото знам литургията наизуст, слава на света дева Мария и на свети Уитоулд.
— Толкоз по-добър пратеник ще ми бъдеш. Занеси този свитък в замъка на Филип де Малвоазен. Кажи, че го пращам аз и че е написан от тамплиера Брайън де Боа Жилбер и че го моля да го препрати в Йорк с всичката бързина, на която са годни кон и ездач. Междувременно кажи му да не се съмнява, че ще ни намери здрави и читави зад бойниците ни. Срам и позор, че сме принудени да се крием така от една банда разбойници, които са свикнали да бягат, щом зърнат знамената ни и чуят тропота на конете ни. Та, казвам ти, попе, измисли някоя хитрост да накараш онези негодници да не мърдат оттук, докато нашите приятели ни подкрепят с копията си. Жаждата ни за мъст сее пробудила, а тя е като сокол, който не заспива, докато не се напие с кръв.
132
Тези, които ходели на поклонение на божи гроб и особено на гроба на св. Йоан от Компостела в Испания, носели значка с форма на мида. Същото изображение се използвало и като фамилен герб от техните потомци. — Б. пр.