— Не — отговори Ребека. — Тамплиерът разруши дъската, по която минаха, малцина от защитниците избягаха с него в замъка, виковете и писъците, които чуваш, показват каква е съдбата на останалите. Уви! Виждам, че е още по-тежко да наблюдаваш победата, отколкото сражението.
— Какво правят сега, девойко? — каза Айвънхоу. — Погледни пак — сега не е време да губиш съзнание при вида на кръвопролитието.
— Засега е свършено — отвърна Ребека. — Нашите приятели се укрепват отсам външната стена, която превзеха и тя така добре ги пази от изстрелите на врага, че защитниците само от време на време изпращат по някоя стрела по тях, сякаш по-скоро да ги безпокоят, отколкото истински да им навредят.
— Нашите приятели — рече Айвънхоу — сигурно няма да се откажат от едно дело, започнато така славно и с такъв успех. О, не! Аз вярвам в доблестния рицар, чиято алебарда разби здравия дъб и железните лостове. Странно — промълви той — нима има двама души, които могат да извършат такова безумно, смело дело? Букаи и резе на черен фон? Какво ли означава това? Не виждаш ли нещо друго, Ребека, по което да се отличава Черния рицар?
— Нищо — отвърна еврейката, — всичко по него е черно като нощен гарван. Не виждам никакъв друг отличителен белег, но след като веднъж съм видяла силата му в боя, струва ми се, че бих го разпознала между хиляди воини. Той се втурна в битката сякаш на пиршество. Това не е просто сила, а като че ли целият дух и цялото сърце на този борец са във всеки удар, който нанася на врага си. Бог да му опрости греха, че пролива кръв! Страшно, но величествено е да гледа човек как ръката и сърцето на един-единствен мъж повалят стотици!
— Ребека — каза Айвънхоу, — ти нарисува портрета на един герой. Те сега сигурно си почиват, за да съберат сили и да намерят начин да преминат рова. С такъв вожд, какъвто е според твоето описание този рицар, няма малодушие, няма забавяне, няма отказване от едно смело начинание, защото трудностите, с които е свързано то, го правят още по-славно. Кълна се в честта на моя род — кълна се в името на моята прекрасна любима, че съм готов да понеса десет години пленничество, само и само да мога един ден да се бия редом с този смел рицар за дело като днешното!
— Уви! — каза Ребека, като напусна поста си до прозореца и се приближи до леглото на ранения воин. — Това нетърпение и копнежът за дейност, тази борба със сегашната ти слабост и съжаленията не могат да не се отразят зле на твоето едва възстановяващо се здраве. Как можеш да се надяваш да нанасяш другиму рани, когато твоите собствени още не са заздравели?
— Ребека — отвърна той, — ти не знаеш, че е невъзможно за човек, свикнал на рицарски дела, да остане безучастен като свещеник или като жена, когато край него се разиграват подвизи. Любовта към боя е нашата храна, прахът на бойното поле — нашият въздух. Ние живеем — можем да живеем само като прославени победители. Такива, девойко, са рицарските закони, в които сме се клели и за които жертваме всичко скъпо.
— Уви! — каза хубавата еврейка. — А какво друго е това, доблестни рицарю, ако не жертвоприношение пред демона на празната слава и преминаване през огъня на Молоха144? Каква награда ви остава за всичката пролята кръв, за всички понесени мъки и терзания, за всички сълзи, изплака-ни заради делата ви, когато смъртта прекърши меча на силния мъж и спре полета на буйния му кон?
— Какво ни остава ли? — извика Айвънхоу. — Славата, девойко, славата, която краси гроба ни и увековечава името ни.
— Славата? — продължи Ребека. — Уви, нима ръждясалата броня, увиснала над мрачния, порутен гроб на боеца, нима полуизтритите букви на надписа, които невежият монах едва може да разчете на любопитния поклонник — нима те са достатъчна награда, задето сте се отказали от всяко топло чувство, задето сте прекарали живота си в мъки и сте причинили мъки на другите? И нима са толкова ценни тромавите стихове на един странстващ певец, че заради тях така безразсъдно жертвате семейната обич, топлите чувства, спокойствието и щастието, за да станете герои на някакви балади, които скитници менестрели пеят на пияните селяци, докато те се наливат с бира?
— Кълна се в духа на Хериуърд! — отвърна рицарят раздразнен. — Ти, девойко, приказваш за неща, които никак не разбираш. Ти искаш да угасиш светлия плам на рицарството, който единствен отличава благородника от простолюдието, смелия рицар от простия селяк и дивака, който поставя цената на нашия живот далеч по-ниско от цената на честта ни, който ни кара да тържествуваме над болки, мъки и страдания и ни учи да не се боим от нищо освен от позора. Ти не си християнка, Ребека, и не познаваш онези възвишени чувства, които вълнуват сърцето на благородната девица, когато нейният любим е извършил дело, освещаващо любовта му. Рицарството! Та то, девойко, ражда чистата и възвишена любов, то е закрилник на подтиснатите и борец срещу неправдите, то е силата, която спира ръката на тиранина! Званието благородник би било празна дума без него, а свободата намира най-добрия си закрилник в неговото копие и неговия меч.