— Свети Георги и драконът! Добрият свети Георги помага на хубава Англия! Замъкът е превзет!
Той засилваше страшния ефект на думите си, като блъскаше едно о друго две парчета от ръждясала броня, които се търкаляха в залата. Стражите, които бяха поставени в преддверието и които вече бяха обхванати от тревога, се изплашиха от крясъците на Уомба и оставяйки вратата отворена подире си, изтичаха да кажат на тамплиера, че врагът е навлязъл в старата зала. Пленниците лесно излязоха в преддверието и оттам в двора на замъка, където сега се разиграваше последното действие на борбата. Тук свирепият тамплиер бе вече яхнал коня си, заобиколен от неколцина войници на коне и пеши, които бяха тръгнали след този прославен вожд, за да осигурят последната останала възможност за отстъпление и спасение. Подвижният мост бе спуснат по негова заповед, но пътят пред тях не бе свободен, защото стрелците, които досега обстрелваха тази страна на замъка, щом видяха, че се спуща мостът, се струпаха на входа — едно, за да попречат на войниците да избягат, второ, за да си осигурят дял от плячката, преди да изгори замъкът. Освен това група от нападателите, влезли през задната порта, сега нахълтаха в двора и яростно нападнаха останалите защитници на замъка, които по този начин се видяха нападнати от две страни.
Все пак, движени от отчаянието и поддържани от примера на неустрашимия си вожд, войниците се бореха с най-голяма храброст и тъй като бяха добре въоръжени, няколкократно смогнаха да отблъснат далеч по-многочисления си противник. Ребека, поставена на кон пред един от сарацинските роби на тамплиера, се намираше в средата на малката група и Боа Жилбер, въпреки бъркотията на кървавата схватка, полагаше всички грижи за безопасността й. Той постоянно заставаше пред нея и я пазеше с триъгълния си обкован със стомана щит, без да се грижи за себе си. После, отделяйки се от нея, надаваше бойния си вик, втурваше се напред, поваляше на земята първия нападател и моментално се връщаше пак да хване юздата на коня й.
Ателстън, който, както е известно на читателя, беше ленив, но не бе страхлив, видя женската фигура, която тамплиерът тъй ревностно пазеше, и ни за момент не се усъмни, че това е Роуина и че тамплиерът се кани да я отвлече въпреки съпротивата й.
— Кълна се в душата на свети Едуард! — рече той. — Аз ще я избавя от този горделив рицар и той ще загине от моята ръка!
— Мисли какво правиш! — извика му Уомба. — Който много бърза, хваща жаба вместо риба. Кълна се в пръчицата си, онази там не е лейди Роуина. Виж черните й коси! Ех, щом не различаваш черно от бяло, ти може да си водач, ама аз няма да тръгна подире ти — няма да си троша костите, без да има за кого! Пък и ти си без броня! Помни, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Е, добре тогава, щом управителят иска вода, нека се дави! Deus vobiscum150, доблестни Ателстън — заключи той и пусна дрехата на саксонеца, за която досега го дърпаше.
За голямата сила на Ателстън бе нужен само един момент, за да грабне един боздуган от земята, където той лежеше изпуснат от ръката на умиращ воин, и да се спусне сред хората на тамплиера, удряйки ту наляво, ту надясно, като поваляше по един войник с всеки удар. Скоро се намери на два метра от Боа Жилбер, комуто викна силно и гневно:
— Обърни се, неверни тамплиере! Пусни тази, която си недостоен дори да докоснеш! Обърни се, бандит, убиец и лицемерен разбойник!
— Куче такова! — скръцна със зъби тамплиерът. — Ще те науча аз тебе да богохулстваш срещу светия орден на сионовия храм — и с тези думи той обърна коня си наполовина към саксонеца и като се издигна на стремената, за да се възползува напълно от височината на животното, нанесе страхотен удар върху главата на Ателстън.
Право каза Уомба, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Тъй остро бе оръжието на тамплиера, че разцепи на две като върбова клонка жилавата усукана дръжка на боздугана, който злочестият саксонец вдигна, за да парира удара, и като се стовари на главата му, повали го на земята.
— Ha! Beau-seant — извика Боа Жилбер. — Така се пада на тези, които ще хулят рицарите тамплиери! — И като се възползува от смайването, причинено от падането на Ателстън, той викна силно: — Който иска да се спаси, нека ме последва!
После се втурна по подвижния мост, разпръсквайки стрелците, които се мъчеха да му пресекат пътя. Последваха го сарацините и петима-шестима войници, които бяха успели! да се качат на конете си. Многобройните стрели, насочени; по тамплиера и хората му, правеха тяхното отстъпление твърде опасно, но това не му попречи да стигне, препускайки, до външното укрепление, което предполагаше, че е превзето от де Брейси според първоначалния им план.