— Смели рицарю — рече Локсли на Черния боец, — без твоето добро сърце и мощна ръка нашето начинание щеше да бъде обречено на провал. Ще благоволиш ли да си избереш от този куп трофеи туй, което най-много ще те радва и ще ти напомня за нашето сборищно дърво?
— Приемам предложението ти — каза рицарят — също тъй искрено, както ти го правиш, и моля да ми разрешите да постъпя с Морис де Брейси, както аз намеря за добре.
— Той е твой — отвърна Локсли — за негов късмет! Иначе този тиранин щеше да украси най-високия клон на нашия дъб заедно с всички негови наемници, които можем да съберем и да накачим като жълъди наоколо му. Но той е твой пленник и затова е в безопасност, макар че е убил и баща ми!
— Де Брейси — каза рицарят, — ти си свободен. Върви си! Този, чийто пленник си, не се унижава да си отмъщава подло за миналото. Но внимавай в бъдеще, че може да те сполети нещо по-лошо. Морис де Брейси, казвам ти — внимавай!
Де Брейси мълчаливо направи нисък поклон и се канеше да се оттегли, когато разбойниците го обсипаха с клетви и подигравателни подвиквания. Гордият рицар изведнъж се спря, обърна се, скръсти ръце, изправи се с целия си ръст и извика:
— Я да мълчите, псета такива! Сега лаете, а когато гонеха елена, не смеехте да отворите уста! Де Брейси презира вашите ругатни, както би презирал и овациите ви. Приберете се във вашите гъсталаци и хралупи, бандити такива! И си трайте, когато дори на миля разстояние от бърлогите ви се говори за рицарски и благородни дела.
Тази неуместна самонадеяност щеше да спечели на де Брейси един залп от стрели, ако не се бе намесил бързо и властно Локсли. В това време рицарят грабна поводите на един от конете, които бяха доведени от конюшните на Фрон де Бьоф и стояха наблизо, готови оседлани като ценна част от плячката. Той се метни на седлото и препусна през гората.
Когато стихна суматохата, главатарят сне от шията си скъпия рог и пояс, който неотдавна бе спечелил на състезанието по стрелба в Ашби.
— Благородни рицарю — обърна се той към Черния рицар, — ако не считаш, че е под достойнството ти да приемеш рог, който някога е носил един английски селянин, ще те помоля да задържиш този за спомен за смелостта си. И ако някога имаш работа насам и както често се случва на достойните рицари, си здраво притиснат от врага в коя и да е гора между реките Трент и Рииз, изсвири тези три mots155 ей така: „Уоса — хоу!“ и твърде е възможно да ти дойдат помощници и спасители.
Той наду рога и няколко пъти изсвири зова, докато рицарят запомни нотите.
— Покорно благодаря за този дар, храбри селянино — каза рицарят. — Никога, даже и в най-голяма беда, няма да ми трябват по-добри помощници от тебе и твоите горяни.
После и той на свой ред наду рога, та гората екна.
— Добре и ясно го изсвири — рече селянинът. — Да пукна, ако ти не си така опитен в горското изкуство, както във военното! Кълна се, че някога и ти си стрелял по елени. Другари, запомнете тези три mots — това е зовът на рицаря на букаите и ако някой от вас го чуе и не му се притече на помощ, ще накарам да го изгонят от нашия отряд, като го нашибат със собствения му лък.
— Да живее Локсли! — провикнаха се селяните. — Да живее Черния рицар на букаите! Дано скоро да има нужда от нашата помощ, та да види как охотно ще му я дадем!
Сега Локсли се зае с подялбата на плячката, която извърши с най-похвално безпристрастие. Една десета част бе отделена за църквата и за други богоугодни дела. После бе отделена една част за нещо като обществен фонд. Друга част бе отделена за вдовиците и децата на загиналите или за молитви за душите на онези, които нямаха семейства. Остатъкът бе поделен между стрелците според ранга и заслугите им, като вождът им преценяваше всички спорни въпроси разумно и всички напълно се подчиняваха на решението му. Черния рицар бе не малко изненадан да види, че хора, които живеят извън законите, се управляват помежду си тъй справедливо и редно и всичко, което наблюдаваше, потвърди впечатлението му за ума и способностите на техния водач.
155
Нотите на мелодиите за рог някога, се наричали