— Вие се шегувате с мен — втрещи се абатът и се засмя престорено. — Аз самият разбирам от шеги и много обичам да се шегуват. Но — ха, ха, ха! — когато веселбата трае цяла нощ, сутринта е вече време човек да стане сериозен.
— Пък аз съм сериозен като изповедник — отвърна разбойникът. — Ще трябва да платите голяма сума като откуп, господин абате, или има изгледи манастирът ви да се събере за избор на нов игумен. Защото в такъв случай ще загубите мястото си.
— Възможно ли е да сте християни — възмути се абатът — и да държите такъв език с едно духовно лице?
— Християни ли? Разбира се, че сме християни, нещо повече, имаме си дори представител на църквата — бе отговорът на разбойника. — Нека да дойде нашият хубавеляк-свещеник и да изложи на светия отец правилата, които важат в този случай.
Монахът, полупиян, полутрезвен, набързо бе наметнал расо над зелената дреха и с върховно усилие си спомни откъслечни фрази от това, което някога бе учил наизуст.
— Свети отче — каза той, — Deus faciat salvarci be-nignitatem vestram161 — добре сте дошли в тази гора.
— Що за кощунство е този маскарад — възмути се абатът. — Приятелю, ако действително си духовник, по-добро дело ще направиш да ми помогнеш да избягам от тези хора, отколкото да се хилиш насреща ми и да приклякваш, като че играеш народен танц.
— Истина ти казвам, свети отче — рече монахът, — знам само един начин, по който би могъл да се измъкнеш. Днес празнуваме деня на свети Андрей: събираме си десетъка.
— Но не мога да допусна, добри ми брате, че събирате десетък от църквата! — удиви се абатът.
— От духовници и миряни — отвърна монахът, — ето защо, абате, tacite vobis amicos de Mammone iniquitatis — сприятелете се c Мамона162 на несправедливостта, защото никакво друго приятелство не би могло да ви бъде полезно.
— Много обичам веселяците-горяни — каза абатът, смекчавайки тона си. — Хайде сега, не бива да се отнасяте толкова жестоко с мен. Разбирам и от горския занаят, знам да надувам рог така, че да екне силно и ясно, пък и мога да викам „хей“, докато всеки дъб в гората закънти. Хайде, не бъдете толкова строги към мен.
— Дайте му един рог — каза водачът. — Искаме доказателства за умението, с което толкова се хвали.
Абатът Еймър наду рога, но водачът на разбойниците поклати глава.
— Уважаеми абате — каза той, — ти наистина умееш да надуваш рог, но това не може да ти послужи за откуп. Не можем да си позволим, както гласи девизът на щита на един добър рицар, да те пуснем на свобода заради едно надуване на рог. Освен това аз те разбрах какъв си: ти си от онези хора, които с новите френски елегантни завъртулки и тра-ли-ра нарушаваш старите английски мелодии. Абате, тази последна извивка при сигнала за завършване на лова увеличи откупа ти с петдесет крони, задето разваляш истинските стари мъжествени мелодии на ловджиите.
— Е, приятелю — рече абатът раздразнено, — на теб човек мъчно може да угоди с твоите изисквания в областта на ловното изкуство. Моля те да бъдеш по-отстъпчив по въпроса за моя откуп. Накратко казано — тъй като съм принуден по изключение да паля свещ на дявола, — какъв откуп се полага да заплатя, задето пътувах по Уотлинг стрийт без петдесет души зад гърба си, които да ме пазят?
— Няма ли да е добре абатът да каже какъв откуп да плати евреинът, а евреинът да определи откупа на абата? — каза заместникът на Локсли, като го дръпна малко настрана.
— И ти не си малък дявол — отвърна водачът, — но планът ти е чудесен! Хей, евреино, ела тук. Погледни там светия отец Еймър, игумен на богатото абатство Жорво, и IH кажи какъв откуп да му искаме? Бас държа, че знаеш какъв е доходът на манастира му.
— О, разбира се — рече Исак. — Търгувал съм със светите отци, купувал съм жито и ечемик и плодовете на измята и също така много вълна. А, това е наистина богат манастир и те действително живеят в охолство и пият най-гладките вина, тези свети отци от Жорво. И ако един несретник като мен имаше такъв дом и такива месечни и годишни приходи, бих платил много злато и сребро, за да откупя свободата си.
— Куче еврейско! възкликна абатът. — Никой не знае по-добре от твоята проклета личност, че светият ни дом има дългове за довършването на олтара ни…
— И за съответно количество гасконско вино, складирано през миналия сезон в избите ви — прекъсна го евреинът. — Но това… това е дребна работа.
— Гледай го ти, кучи нечестиво! — каза духовникът. — Той дрънка, като че ли светото ни общежитие наистина заборчлява покрай вината, които ни се разрешават propter necessitatem et ad frigus depellendum163. Обрязаният негодник хули светата църква и християни го слушат, без да го упрекват!