— Ти да не си оня, когото наричахме Дикън Опънилък? — попита Исак. — Все ми се струваше, че гласът ти ми е познат.
— Аз съм Дикън Опънилък — каза водачът, — аз съм Локсли, пък имам и още много други имена.
— Но за онази сводеста стая се лъжеш, драги ми Опънилък. — Господ да ми е свидетел, в нея няма нищо освен стоки, с които на драго сърце бих се разделил във ваша полза — сто ярда зелен ловджийски плат за дрехи на твоите хора, сто пръчки от испанско тисово дърво за лъкове и сто копринени тетиви, жилави, кръгли и здрави — всичко това ще ти пратя за добрата ти воля, честни Дикъне, а за сводестата стая ще мълчиш, добри ми Дикъне.
— Ще мълча като риба — каза разбойникът — и вярвай ми, искрено скърбя за дъщеря ти. Но не мога с нищо да ти помогна. В открито поле копията на тамплиера са твърде силни в сравнение с моите стрели. Биха ни разпръснали като сламки. Ако знаех, че е Ребека, когато я отвличаше, можеше нещо да се направи. Но сега нямаш друг изход, освен да действаш само с хитрост. Кажи, да говоря ли за теб на абата?
— В името господне, Дикън, ако можеш, помогни ми да си прибера любимото чедо!
— Само не ме прекъсвай с неуместното си скъперничество — каза разбойникът, — пък аз ще преговарям с него, за да запазя интересите ти.
Тогава той остави евреина, който обаче го последва като сянка.
— Абате Еймър — обърна се към него водачът, — ела малко с мен тук под това дърво. Казват, че си обичал вино и дамски усмивки повече, отколкото подобава на сана ти, отче, но това не ми влиза в работата. Също, така съм чувал, че имаш слабост към добри ловджийски кучета и бързи коне и твърде е възможно, покрай слабостта си към такива скъпи неща, да не гледаш с омраза на кесия злато. Но никога не съм чувал да обичаш подтисничеството и жестокостта. Ето сега Исак е готов да ти даде възможността да се отдаваш на приятни развлечения посредством една кесия със сто сребърни марки, ако застъпничеството ти пред твоя съюзник тамплиера спомогне да осигури свободата на дъщеря му.
— Читава и с непокътната чест, каквато беше, когато ми я отне — каза евреинът. — Иначе сделката не е валидна.
— Моля те, Исак — сряза го разбойникът, — мълчи или се отказвам да се застъпвам за тебе. Какво ще кажеш на това мое предложение, абате Еймър?
— Въпросът е доста сложен — рече игуменът, — защото, ако, от една страна, извърша едно добро дело, от друга, то ще облагодетелства евреин и като такова е в разрез със съвестта ми. Все пак, ако израилтянинът облагодетелства църквата, като ми даде нещичко в повече за строежа на спалня, съвестта ми ще се нагърби да му помогне да върне дъщеря си.
— За двадесетина марки срещу строежа на спалнята — каза разбойникът. — Мълчи, Исак! Или за два сребърни свещника за олтара, няма да правим въпрос.
— Но моля, добри ми Дикън Опънилък — каза евреинът, опитвайки се да се намеси.
— Добри евреино — добро говедо — добри червейо! — викна селянинът, като загуби търпение. — Ако продължаваш да туряш мръсните си пари на везните наред с живота и честта на дъщеря ти, бог да ми е свидетел, ако не ти смъкна и последната испанска жълтица, която притежаваш, преди да изминат три дни!
Исак цял се сви и млъкна.
— А каква гаранция ще ми се даде срещу всичко това? — запита абатът.
— Когато Исак се завърне благополучно след твоето застъпничество — каза разбойникът, — кълна се в името на свети Хюбърт, ще се погрижа той да ти плати парите в хубави сребърни монети, ако не, така ще се разправя с него, че ще има да съжалява, дето не е платил двадесет пъти тази сума.
— Тогава, евреино — рече Еймър, — щом се налага да Се намесвам в тази работа, дай ми твоите плочки за писане167 — макар че, но не! — по-скоро съм готов да постя двадесет и четири часа, отколкото да използвам перото му — но отде да намеря друго?
— Ако светите ти скрупули не ти разрешават да използваш плочките на евреина, аз ще разреша въпроса за перото — рече селянинът. И тозчас опъна лъка си и се прицели в една дива гъска, която летеше високо над главите им като авангард на ятото си на път за далечните пусти блата на Хоулдърнес. Птицата взе да пада от висините, пронизана от стрелата.
— Ето ти, абате — каза Локсли, — ето ти достатъчно пера за всички монаси в Жорво за следните сто години, ако не се запретнат да пишат хроники.
Игуменът седна и бавно-бавно съчини писмо до Брайън де Боа Жилбер. Като подпечати внимателно плочките, той ги предаде на евреина с думите:
167
В далечното минало пишели на тънки листа от дърво, слонова кост или метал, покрити с восък или пригодени за целта по други начини. Често две или повече такива плочки завързвали откъм горния им край или отстрани. — Б. пр.