Конрад бе по-добре запознат от началството си с жаргона на галантността, може би от личен опит. Затова той изтълкува пасажа, който затрудни Великия магистър, и му каза, че с такива изрази си служат светските мъже, за да назоват жените, с които имат незаконни любовни връзки. Но това обяснение не задоволи фанатика Боманоар.
— Тук се крие нещо повече, отколкото предполагаш, Конрад; твоята наивност не може да се справи с дълбоката бездна на порока. Ребека от Йорк бе ученичка на онази Мириам, за която си чувал. Сега ще чуеш как самият евреин ще го потвърди. — И като се обърна към Исак, той каза на висок глас: — Значи, дъщеря ти е пленница на Брайън де Боа Жилбер?
— Така е, достопочтени господине — взе да заеква горкият Исак, — и какъвто откуп може да плати един бедняк, за да бъде тя освободена…
— Млъкни! — каза Великият магистър. — Дъщеря ти се е занимавала с изкуството да лекува, нали?
— Да, милостиви господине — отвърна евреинът малко по-самоуверено. — Ще намерите и рицари, и селяни, земевладелци и васали, които благославят чудната й способност, дарена от небето. Мнозина са тия, които могат да свидетелстват, че тя ги е излекувала с изкуството си, когато всякакви други средства, познати на хората, са се оказвали неуспешни. Но тя бе благословена от бога на Яков.
Боманоар се обърна към Мон-Фиче със зловеща усмивка.
— Виждаш ли, брате — каза той, — виждаш ли измамата на всеунищожаващият враг! Ето с какви примамки лови душите, предлагайки им кратко съществувание тука на земята в замяна на вечно щастие след смъртта. Добре казва святото ни правило — Semper percutiatur leo184. Да се опълчим срещу лъва! Долу разрушителя! — викна той, размахвайки своя мистичен жезъл, сякаш за да предизвика силите на мрака. — Дъщеря ти без съмнение прави чудеса — продължи той, като заговори отново на евреина — с думи и знаци, с тайнствени сили, с амулети и други кабалистични потайности.
— Не, свети и храбри рицарю — отвърна Исак, — главно с един чудотворен балсам.
— От кого научи тя тайната му? — попита Боманоар.
— Тайната й бе предадена от Мириам, една мъдра стара жена от нашето племе — отговори Исак неохотно.
— Ах ти, лъжливи евреино! — възкликна Великият магистър. — Не беше ли тя същата вещица Мириам, чиито ужасни магии са известни в целия християнски свят? — продължи възбудено той, като се кръстеше. — Тялото й бе изгорено на клада, а пепелта разпръсната във всички посоки на вятъра. Нека това се случи с мен и с моя орден, ако не постъпя по същия начин с ученичката й, дори по-лошо! Ще я науча аз да омагьосва и да изрича заклинания над воините на благословения Храм! Хей, Дамяне, изхвърли този евреин вън от портата; ако се съпротивлява или понечи да се върне, убий го. С дъщеря му ще постъпим, както повелява християнският закон и собственият ни висок сан.
Така горкият Исак бързо бе изведен и изхвърлен от прецепторията, без да обърнат и най-малко внимание на молбите, дори на предложенията му. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в дома на равина и да се помъчи по начини, посочени от него, да разбере какво смятаха да правят с дъщеря му. Досега той се страхуваше за нейната чест; сега дойде ред да трепери за живота й. Междувременно Великият магистър заповяда прецепторът на Темпълстоу да се яви при него.
ГЛАВА XXXVI
Алберт Малвоазен, председател или според езика на ордена прецептор на Темпълстоу, бе брат на онзи Филип Малвоазен, за когото вече на няколко пъти се говори в настоя — шия разказ, и бе като гореспоменатия благородник в тесен съюз с Брайън де Боа Жилбер.
Измежду развратените и безпринципни мъже, броят на които в Ордена на храма за съжаление бе твърде голям, Алберт от Темпълстоу заемаше лично място. Но за разлика от дръзкия Боа Жилбер, той умееше да покрива пороците и амбициите си с булото на лицемерието и външно да проявява фанатизъм, който дълбоко в себе си презираше. Ако Великият магистър не бе пристигнал толкова неочаквано, той нямаше да види нищо в Темпълстоу, което би загатнало за някакво отслабване на дисциплината. Сега, макар да бе издебнат и макар някои от нередностите му да бяха отчасти разкрити, Алберт Малвоазен слушаше с такова почитание и видимо разкаяние упреците на началника си и толкова бързо изправяше порицаните от него нередности, накратко казано, толкова успешно съумя да придаде аскетичен и дълбоко набожен вид на една обител, която до вчера се бе отдавала на разврат и удоволствия, че Лукъс Боманоар започна да си съставя по-добро мнение за морала на прецептора, отколкото бе склонен да приеме след първите си впечатления.