По лицата на всички в това внушително събрание се четеше голяма сериозност. Лицата на рицарите издаваха военна смелост, съчетана с подобаваща за духовници тържественост, особено сега, в присъствието на Великия магистър.
Останалият долен край на залата бе изпълнен със стражи, въоръжени с алебарди, и с други прислужници и последователи, дошли от любопитство да видят едновременно един Велик магистър и една вещица-еврейка. Почти всички тези прости хора бяха свързани с ордена и следователно носеха черно облекло. Но и селяните от околността бяха допуснати; Боманоар се гордееше, че дава възможност на колкото се може по-широк кръг от хора да присъстват и да се поучат, когато той раздава правосъдие. Големите му сини очи сякаш се разширяваха, когато оглеждаше зрителите, и той имаше гордия вид на човек, съзнаващ достойнството и въображаемото величие на ролята, която му предстоеше да играе. Заседанието бе открито с псалм, а той припяваше с неотслабващ от възрастта дълбок и мек тон. Лукъс сметна за най-подходящ увод към предстоящата победа над силите на мрака (защото той виждаше нещата) тържествената мелодия Venite, exultemus domino187, която толкова често се пееше от тамплиерите, преди да влязат в сражение със земните си врагове. Стотина мъжки гласове, привикнали към хорово пеене, изпълниха залата с дълбоки, бавни тонове, които се понесоха от свод на свод с приятен, тържествен звук, наподобяващ силноструйни води.
Когато песента спря, Великият магистър хвърли поглед към хората около себе си и забеляза, че мястото на един от прецепторите бе празно. Брайън де Боа Жилбер, който седеше там преди, бе напуснал мястото си и сега стоеше до най-далечния край на една от пейките, заети от рицарите, които бяха обикновени членове на ордена. С една ръка бе вдигнал дългата си пелерина, за да скрие поне отчасти лицето си, а с другата държеше сабята си с кръстообразна дръжка и както бе в ножницата, бавно чертаеше с нея по дъбовия под.
— Нещастникът! — каза Великият магистър като го удостои със състрадателен поглед. — Виждаш ли как го тревожи това свято дело, Конрад? Докъде може пленителният поглед на една жена с помощта на царя на злото да докара един храбър и доблестен рицар! Забелязваш ли, че той не може да погледне ни нас, ни нея. Кой знае какво му внушава него вата мъчителка, че ръката му драска тези кабалистични линии по пода. Може по този начин да са застрашени и животът, и безопасността ни. Но ние плюем на мръсния враг и се опълчваме срещу му.
Тези думи бяха казани настрана на верния му последовател Конрад Мон-Фиче. След това Великият магистър повиши глас и се обърна към събранието със следните думи:
— Свети и храбри мъже, рицари, прецептори и другари на този свят орден, мои братя и чада! И вие, благородни и набожни оръженосци, които желаете един ден да носите свещения кръст! И вие също, братя християни от всички слоеве! Нека ви бъде известно, че не поради липса на власт свикваме това събрание. Защото, колкото и да съм недостоен, все пак на мен чрез този жезъл са дадени пълни права да отсъждам всички въпроси, които засягат благото на нашия свят орден. Пресветият свети Бернард заяви в петдесет и деветата глава на правилника на нашето рицарско и религиозно братство, че желае братята да се свикват на съвет само по волята и заповедта на Магистъра, като оставя на нас, както и на по-достойните отци, мои предшественици на този пост, да решават както повода, така и времето, и мястото, където да се свиква събрание на целия орден или на някоя негова част. Също така при всяко такова събрание ние сме длъжни да изслушваме съветите на нашите братя во Христе и да действаме по наше усмотрение. Но когато разбеснелият се вълк е нападнал паството и е отвлякъл един негов член, дълг е на добрия овчар да Свика другарите си, за да бъде смазан нашественикът е лъкове и прашки според добре известното ни правило, че винаги трябва да се бие по лъва. Ето защо сме призовали пред нас една еврейка, по име Ребека, дъщеря на Исак от Йорк — една жена с позорна слава на гадателка и магьосница; с магиите си тя е влудила кръвта и замъглила разсъдъка не На един човек от простолюдието, а на един рицар; не на рицар-мирянин, а на рицар, отдаден в служба на светия Храм; не на обикновен рицар, а на прецептор на нашия орден, пръв по почести й по ранг. Нашият брат Брайън де Боа Жилбер е добре известен на нас лично и на хората от всички слоеве, които сега ме слушат, като верен и ревностен защитник на кръста. Много юначни дела е извършила неговата десница в светите места, и те бяха прочистени с кръвта на неверниците, които ги оскверняваха. Този наш брат се слави сред братята си монаси и със своята мъдрост и благоразумие, не само с храбростта и самодисциплината си. Той е дотолкова известен, щото рицари, както от източни, така и от западни страни, са посочвали де Боа Жилбер като човек, който по всяка вероятност ще наследи този жезъл, когато господ благоволи да ме освободи от бремето да го нося. Ако ни кажат, че такъв човек, толкова почитан и почтен, внезапно престане да мисли за доброто си име, за клетвата си, за братята си, за бъдещето си, че такъв човек се е свързал с една девойка-еврейка, че е скитал с такова похотливо същество през пусти места, че е предпочел да защити нея вместо себе си, и накрая, че е толкова заслепен и лишен от разсъдъка си от тази своя лудост, щото дори я е довел в една от собствените ни прецептории, какво бихме си помислили, дали че в този благороден рицар се е вселил зъл дявол, или че е омагьосан? Ако можехме да допуснем, че не е така, не мислете, че нито благородният му произход, нито храбростта му, нито славата му, нито някакви други земни съображения биха ни попречили да му нанесем наказание, за да се отърси от злото, както се казва в писанието „Auferte malum ex vobis“188. Защото в тази печална история най-различни и ужасни са нарушенията на закона. На първо място, той е обикалял, където сам е пожелавал, което е противно на глава тридесет и трета, „Quod nullus juxta propriam voluntatem incedat“189. Второ, той е бил във връзка с отлъчено от църквата лице, глава петдесет и седма: „Ut fratres non participent cum excommunicatis“190, и следователно попада под „Anathema Maranatha“191. Трето, той е разговарял с жени от чужди земи, противно на писанието. „Ut fratres non conversentur cum extra is mulieribus“192. Четвърто, той не е гледал да избегне, а за съжаление е търсил женска целувка, посредством която, както гласи последната глава на прославения ни орден „Ut fugiantur oscula“193, се хващат в клопката войниците от кръста. За гореспоменатите тежки и многобройни нарушения би следвало Брайън де Боа Жилбер да бъде отстранен и изхвърлен от нашето общество, ако всичко това бе дело на неговата десница и на неговото око.