— Махай се оттук, изкусителю! — рече Ребека. — Дори в това крайно изпитание не можеш да ме отклониш от гроба ми. Както съм заградена сега от всички страни с врагове, тебе смятам за най-върлия си, най-опасния си враг. Махай се, ради бога!
Алберт Малвоазен, разтревожен от продължителния им разговор, изгуби търпение и отиде към тях да го прекъсне.
— Девойката призна ли вината си — попита той Боа Жилбер, — или е още все тъй упорита?
— Тя е наистина упорита! — каза Боа Жилбер.
— Тогава ще трябва да заемеш предишното си място, благородни брате — каза му Малвоазен, — където да изчакаш края на церемонията. Сенките вече се менят по лицето на слънчевия часовник. Хайде, храбри ни Боа Жилбер, ела, ти, който си надеждата на светия ни орден и в скоро време — негова глава.
Докато му говореше с успокоителен тон, той бе поставил ръката си на поводите на рицаря, сякаш за да го заведе обратно към мястото му.
— Неверни мошенико! Защо посягаш към поводите ми? — викна Боа Жилбер ядовито. И като се отскубна от другаря си, отиде на другия край на арената.
— Още има дух в него — каза Малвоазен настрана на Мон-Фиче, — стига да е добре насочен. Но като гръцкия огън той изгаря каквото се допре до него.
Съдиите вече бяха се бавили два часа на арената в напразно очакване на защитник.
— Причината е много ясна, като се има пред вид, че е еврейка — рече отец Тък, — и все пак, кълна се в ордена си грехота е едно толкова младо и красиво създание да загине, без никой да вдигне ръка в негова защита! Ако ще десет пъти да е магьосница, стига да е поне мъничко християнка, сопата ми щеше да извести дванадесет часа по желязната шапка на оня свиреп тамплиер, преди да се измъкне той току-тъй.
Обаче грамадното болшинство от присъстващите не вярваха, че някой ще се яви да защити една обвинена в магьосничество еврейка. Подтикнати от Малвоазен, рицарите взеха да си шушукат, че е вече време залогът на Ребека да се смята за загубен. В този момент на полето се показа рицар, който пришпорваше коня си, за да стигне колкото се може по-скоро на арената. Стотици гласове викнаха едновременно: „Защитник иде! Защитник!“ И въпреки предразсъдъците на зрителите всички нададоха вик, когато рицарят влезе в арената. Но щом го погледнаха повторно, загубиха надеждата, която навременното му пристигане бе събудило. Конят му, който в продължение на много мили бе препускал с все сили, едва ли не се олюляваше от умора, а ездачът, колкото и неустрашимо да се бе появил в арената, било от слабост, било от изтощение, едва се държеше на седлото.
Призован от херолда да каже името си, от какъв ранг е и с каква цел идва, неизвестният рицар отговори смело и непоколебимо:
— Аз съм добър, благороден рицар и дойдох да подкрепя с копие и меч справедливата и законна кауза на тази девойка, Ребека, дъщеря на Исак от Йорк; да поддържам, че издадената срещу нея смъртна присъда е лишена от правда и да изоблича сър Брайън де Боа Жилбер като предател, убиец и лъжец, което ще докажа на тази арена, като се срещнем в двубой, с божия помощ, с помощта на светата Дева и на свети Георги, храбрия рицар.
— Непознатият трябва първо да докаже, че е добър рицар — каза Малвоазен, — че произхожда от благородно потекло. Храмът не пуска защитниците си срещу безименни хора.
— Името ми — отвърна рицарят, като вдигна шлема си, — е по-добре известно, потеклото ми по-чисто, Малвоазен, от твоето. Аз съм Уилфред от Айвънхоу.
— Сега няма да се сражавам с тебе — заговори тамплиерът с променен и глух глас. — Нека ти заздравеят раните, снабди се с по-добър кон, пък тогава може би ще реша, че си струва да смажа юношеската ти дързост.
— Ха! Горди тамплиере — възрази му Айвънхоу, — да не си забравил, че това копие вече два пъти те поваля? Спомни си турнира в Акр. Спомни си турнира в Ашби. Спомни си как гордо се хвалеше в залата Ръдъруд и как заложи златния си гердан срещу моето ковчеже с мощи, че ще се биеш с Уилфред от Айвънхоу, за да възстановиш загубената си чест! В името на тези свети мощи ще те обявя за страхливец, рицарю, във всеки кралски двор в Европа, във всяка прецептория на ордена ти, ако откажеш да се биеш с мен незабавно.
Боа Жилбер колебливо извърна глава към Ребека, после извика, хвърляйки свиреп поглед към Айвънхоу:
— Куче саксонско! Вземи копието си и се готви да посрещнеш смъртта, която сам си навличаш!
— Великия магистър разрешава ли ми да се бия? — попита Айвънхоу.
— Не мога да ти откажа — каза Великия магистър, — стига девойката да те приеме за свой защитник. Все пак ще ми се да си в по-добро състояние, за да се биеш. Ти винаги си бил враг на нашия орден, въпреки това бих искал достойно да посрещнеш противника си.