— Не ми харесва тази песен, татко Седрик — каза Ателстън. Той бе свикнал да го нарича с това почтително обръщение.
— И на мен също не ми допада, чичо — забеляза Уомба. — Ще има май да патим.
— Ако питате мен, — продължи Ателстън, който бе останал с най-добри впечатления от хубавата бира на игумена (а Бъртън вече се бе прославил с това ободрително питие), — ако питате мен, по-благоразумно ще е да се върнем и да постоим при игумена до следобед. Когато монах или заек, или виещо куче ти мине път, не е на добро да тръгнеш на път, преди да си седнал още веднъж на трапеза.
— Да вървим! — викна Седрик нетърпеливо. — Път ни чака, а времето напредва; колкото до кучето, то това е псето на беглеца Гърт, то ще ни свърши толкова работа, колкото и господарят му.
С тези думи той се изправи на стремената си, раздразнен, задето се бяха забавили, и хвърли копието си към горкия Фангз. Защото това бе не друг, а Фангз. След като бе вървял по следите на господаря си при тайното му пътуване, на това място го бе загубил и сега, простовато, по своему, издаваше радостта си, когато отново го откри. Копието нарани животното по плешката и за малко не го прикова към земята. Виейки от болка, Фангз побягна от разярения тан. Силна мъка се надигна у Гърт, защото той много повече се засегна от този преднамерен опит да убият верния му другар, отколкото от грубостта, на която бе подложен самият той. След напразни усилия да вдигне ръка към очите си, той каза на Уомба, който пред вид лошото настроение на своя господар благоразумно се бе оттеглил по-назад:
— Моля ти се, имай добрината да избършеш очите ми с полата на дрехата си. Прахът ги дразни и ме сърбят, а както ми са вързани ръцете, не мога нищо да свърша сам.
Уомба извърши поисканата услуга и двамата яздеха един до друг известно време. Мрачният Гърт нито веднъж не го заговори. Най-после той не можа повече да се сдържи.
— Приятелю, Уомба — се обърна той към него, — от всички, които са достатъчно глупави да служат на Седрик, само ти си достатъчно ловък да представиш глупостта си в приемлива за него форма. Затова те моля, иди при него и му кажи, че нищо, нито любов, нито страх, не може отсега нататък да накара Гърт да му служи. Той може главата да ми отсече, с бич да ме бие, с окови да ме отрупа, но отсега нататък никога не може да ме накара нито да го обичам, нито да му се подчинявам. Иди и му кажи, че Гърт, синът на Беоулф, отказва да му служи.
— Ами — отвърна Уомба, — ако да съм глупак, няма да изпълня глупавата ти молба. В колана си Седрик е затъкнал още едно копие и знаеш много добре, че той повечето пъти улучва целта си.
— Да се прицелва в мен, когато си ще, все ми е едно — бе отговорът на Гърт. — Вчера той остави Уилфред, младият ми господар, облян в кръв. Днес се опита пред очите ми да убие единственото друго живо същество, което се е държало дружелюбно с мен. В името на свети Едмънд, свети Дънстън, свети Уитхолд, свети Едуард Изповедника101 и в името на всички други саксонски светии в календара (а Седрик винаги се кълнеше само в светии от саксонски произход и цялото му семейство и слугите му само тях тачеха), никога не ще му простя!
— Според мен — рече шутът, който често играеше ролята на миротворец в семейството, — господарят ни нямаше намерение да нарани Фангз, а само да го уплаши. Защото, не знам дали забеляза, той се изправи на стремената с намерението да запрати копието отвъд целта. Така и щеше да стане, ако Фангз случайно не бе подскочил точно тогава, поради което копието леко го одраска. Но убеден съм, че раната ще заздравее, ако я намажем с катранец.
— Ако бях убеден в това — каза Гърт, — да можех само да вярвам, че е така. Но не е. Видях как добре се прицели! Чух копието как свисти във въздуха с цялата разгневена злоба на онзи, който го запрати, и след като се заби в земята, то се полюля, сякаш съжаляваше, че не е улучило целта. В името на любимата свиня на свети Антон, отказвам се от него!
И възмутеният свинар пак се намуси и замълча. Шутът напразно се мъчеше да го накара да наруши това мълчание.
Междувременно Седрик и Ателстън, водачите на кавалкадата, разговаряха върху положението в страната, върху раздора сред кралското семейство, върху кръвните вражди и кавгите сред норманските велможи и върху съществуващите възможности поробените саксонци да се освободят от норманско иго или поне, по време на гражданските размирици, които се очакваха, да получат признание като независим народ. На тази тема Седрик винаги говореше най-разпалено. Възстановяването на независимостта на саксонците бе за него кумир, за който на драго сърце бе пожертвувал семейното си щастие и интересите на сина си. Но за да се осъществи тази велика революция в полза на англичаните, се налагаше да има единство между самите тях и да действат под ръководството на един всеобщо признат вожд. Необходимостта да бъде избран такъв човек от саксонското кралско семейство бе не само очевидна истина, но бе поставена като тържествено условие от всички, на които Седрик бе поверил тайните си планове и надежди. А поне това качество Ателстън притежаваше. Макар да му липсваха до голяма степен умствените способности и дарби, които трябва да има един водач, все пак той имаше представителна външност, не беше страхлив, имаше боен опит и беше готов да слуша по-мъдри от него съветници. Главно, той минаваше за щедър, гостоприемен и добродушен човек. Но каквито и претенции да имаше Ателстън като глава на саксонската конфедерация, много негови сънародници бяха склонни да предпочетат пред неговите права тези на лейди Роуина, която бе потомка на Алфред. Понеже баща й бил известен като мъдър, храбър и великодушен вожд, поробени те му сънародници високо тачеха паметта му.