По този именно въпрос той сега най-живо уверяваше Ателстън и доста основателно от време на време се окайваше, както Хотспър102, задето бе въвлякъл такъв поплювко в една толкова благородна кауза. Ателстън наистина бе доста суетен и душа даваше да го ласкаят с приказки за царския му произход и за наследственото му право да има върховната власт и да приема клетва за вярност от васалите. Но дребнавата му суетност напълно се задоволяваше, когато само най-тесният кръг от последователите му и саксонците, с които имаше досег, признаваха тези негови права. На него не му липсваше смелостта да се сблъсква с опасностите, но също така е вярно, че с голяма неохота си правеше труда да ги издирва. И той се съгласяваше с общите принципи, установени от Седрик, относно правото на саксонците да бъдат независими, но още по-лесно се убеждаваше в собственото си право да бъде техен крал след постигането на независимостта. Когато обаче дойдеше ред да се разискват начините за предявяването на тези права, той си оставаше Ателстън Колебливия — бавен, нерешителен, непредприемчив и склонен към протакане. Горещите, разпалени увещания на Седрик оказваха толкова малко въздействие върху апатичната му природа, колкото нажежени снаряди върху вода — посвистят, подимят и веднага изгаснат.
Като видеше, че да уговаря Ателстън, е почти все едно да пришпорва уморена кранта или да кове студено желязо, и се залавяше отново с повереницата си Роуина, Седрик оставаше не по-малко разочарован и от разговорите си с нея. Тъй като неговото присъствие прекъсваше разговора на Роуина и любимата й прислужничка за храбростта и съдбата на Уилфред, Елгита не изпускаше случая да си отмъсти както за господарката си, така и за себе си, като започваше да разказва как на турнира Ателстън бил свален от коня си — твърде неприятна тема за ушите на Седрик. Ето защо пътуването този ден бе за здравия саксонец цял низ от всякакви неприятности и ядове. Така той неведнаж в себе си прокле и турнира, и този, който го бе обявил, както и собствената си глупост, че въобще се бе решил да ходи там.
Около пладне, по предложение на Ателстън, пътниците се спряха на сенчесто място в гората до едно изворче, за да си отдъхнат конете, а те самите да похапнат от провизиите, с които гостоприемният игумен бе натоварил едно муле. Закуската им продължи доста дълго. Забавени от тези почивки, те не можеха да се надяват да стигнат в Ръдъруд навреме, ако не пътуват цяла нощ, което ги и накара да продължат пътя си при по-ускорен ход от досегашния.
ГЛАВА XIX
Пътниците вече бяха стигнали до покрайнините на гората и се готвеха да навлязат в потайните й дебри, което бе твърде опасно за онова време, защото голям брой разбойници, доведени до отчаяние от потисничеството и немотията, сновяха из горите на големи чети и нехаеха за некадърните пазители на реда. Въпреки напредналото време Седрик и Ателстън не се страхуваха от тези скитници, защото ги придружаваха десет души освен Уомба и Гърт, на чиято помощ не можеха да разчитат, понеже единият бе шут, а другият — пленник. Може да се добави, че минавайки в толкова, късен час през гората, Седрик и Ателстън се уповаваха не само на смелостта си, но и на произхода и доброто си име. Разбойниците бяха главно селяни и дребни чифликчии саксонци, принудени от строгите закони за горите и лова да водят този суров скитнически живот, и минаваха за хора, които уважават сънародниците си и тяхната собственост.
Както си вървяха, пътниците чуха многократни викове за помощ. Когато отидоха до мястото, откъдето се носеха виковете, те се изненадаха, като видяха на земята носилка, до която бе седнала млада жена в богато еврейско облекло. Един старец, чиято жълта шапка издаваше еврейския му произход, крачеше нагоре-надолу с жестове на дълбоко отчаяние и кършеше ръце, сякаш го бе сполетяла незнайна беда.
Когато Ателстън и Седрик го питаха какво се е случило, старият евреин известно време отговаряше само с призиви към всички патриарси от стария завет; той ги молеше да го запазят от синовете на Измаил, които щели да дойдат и да ги избият с острите си мечове. Когато се поокопити от обзелия го ужас, Исак от Йорк (защото това бе нашият стар приятел) най-после можа да им обясни, че бил наел в Ашби шест души въоръжена стража, както и мулета за носилката на един болен приятел. Те се съгласили да го придружат до Донкастър. Дотук пътували благополучно. Но след като един дървар им съобщил, че недалеч в гората дебнела голяма банда разбойници, Исаковите наемници не само избягали, но откарали и мулетата за носилката, като оставили евреина и дъщеря му без средства за защита и възможност да се върнат обратно. И сега всеки миг очаквали нападението на бандитите, които ще ги ограбят, а може и да ги убият.
102