Пътеката, по която вървеше групата, се стесни дотолкова, че повече от двама души не можеха свободно да вървят редом. След малко тя започна да се спуска в гориста долчинка, през която между нарязани мочурливи и обрасли с ниски върби брегове течеше поток. Седрик и Ателстън, които водеха дружината си, видяха, че рискуват да бъдат нападнати тук; но тъй като и двамата бяха доста неопитни във военните работи, не им дойде на ум никакъв по-добър начин да избягнат опасността от това, колкото се може по-бързо да преминат през прохода. Така те напредваха доста безредно и тъкмо когато част от хората вече бяха прекосили потока, бяха нападнати едновременно отпред, отстрани и в тила с такава сила, че както бяха объркани и неподготвени, не можаха да окажат никаква съпротива. От всички страни се чуваха викове „Бял дракон! Бял дракон! Свети Георги за хубавата Англия!“104 — бойният вик, подет от нападателите, които искаха да минат за саксонски разбойници. Врагът напредваше от всички посоки и нападаше толкова бързо и стремително, че самата бързина сякаш увеличаваше числеността му.
И двамата саксонски вождове бяха пленени едновременно, всеки при обстоятелства, които красноречиво говореха за характера му. Щом се появи първият враг, Седрик го замери с последното си копие, което, по-резултатно от запратеното по Фангз, прикова човека към един дъб, намиращ се случайно зад него. След този успех Седрик пришпори коня си срещу друг от нападателите, като същевременно изтегли меча си и го размаха с такава необмислена ярост, щото оръжието му се заби в надвиснал над него клон и той остана обезоръжен от силата на собствения си удар. Двама-трима от бандитите, които се струпаха около него, веднага го свалиха от коня и го плениха. Ателстън сподели съдбата му, след като бяха грабнали поводите и насила го бяха свалили от коня дълго преди той да успее да извади меча си и да заеме позиция за активна отбрана.
Слугите, обременени с багажа, изненадани и ужасени от участта на господарите си, станаха лесна плячка за нападателите. Същата съдба постигна лейди Роуина в средата на колоната и евреина и дъщеря му в тила.
Никой от групата не успя да избяга освен Уомба, който сега прояви много повече смелост от хората с претенции за повече разум от неговия. Той се добра до меча на един от слугите, който твърде късно го вадеше с нерешителна ръка, и го размаха като лъв; така отблъсна неколцина, които тръгнаха към него, и направи смел, макар и безрезултатен опит да се притече на помощ на господаря си. Като видя безизходното си положение, шутът накрая скочи от коня си, втурна се в гъстака и благоприятствам от общата бъркотия, успя да избяга от полесражението.
Все пак, щом видя, че е вече вън от опасност, храбрият шут неведнаж се поколеба, размишлявайки дали да не Се върне и да стане пленник наред с един господар, когото искрено обичаше.
— Чувал съм да говорят, че свободата е благодат — си каза той, — но да щеше някой мъдър човек да ме научи какво да правя сега с тази свобода.
Докато гласно изричаше тези думи, съвсем наблизо някой с нисък, предпазлив глас извика: „Уомба!“, а същевременно едно куче, което се оказа Фангз, заподскача край него и взе да се умилква. „Гърт!“ също така предпазливо отвърна Уомба и миг по-късно свинарят стоеше пред него.
— Какво става? — попита той възбудено. — Какво означават всички тези викове и това дрънкане на мечове?
— Просто една шега на времето, в което живеем — отвърна Уомба. — Всички са пленени.
— Кои са пленени? — възкликна Гърт нетърпеливо.
— Господарят, господарката, Ателстън и Хундебърт, и Озуалд.
— Велики боже! — извика Гърт. — Че как така ги плениха и кой ги плени?
— Господарят бе повече от готов да се бие — обясни шутът, — а Ателстън — недостатъчно готов, докато всички останали въобще не бяха готови да се бият. Плениха го ония в зелените дрехи и с черните маски. И всички са се изпотръшкали на тревата като киселици, накапали, когато раздрусаш дървото, за да ги ядат свинете ти. Бих се смял на цялата тая работа, ако не ми беше до плач.
И той зарони сълзи на непресторена скръб. Лицето на Гърт светна.
— Уомба — каза той, — ти си въоръжен, пък и сърцето ти винаги си е било по-силно от акъла. Ние сме само двамина, но едно внезапно нападение от решителни като нас мъже може много да направи. Последвай ме!